Докато наливаше насила в устата на Меда лековитата отвара, шепнейки заучените заклинания, в килията й влезе задъхан старият жрец и й пошепна развълнуван:
— Дошла е царица Арсиноя!
Орития притвори доволна невиждащи очи. Идваха един подир друг. Най-първо Агатокъл, сега Арсиноя. Щеше да дойде и Лизимах. Мрежата се стягаше. Наближаваше часът. Тя нямаше да го пропусне. С всички средства, с всичко, което умееше, трябваше да постигне отмъщението, да срази врага. По-добре късно, отколкото никога! И с отрова, и с клевета, с подстрекателство и интрига, с лъжа и коварство. Орития, също като Пандора196, беше отворила зловещата си кутия и беше пуснала всички злини срещу Лизимах. Като гъмжило от змии. Все някоя от тях, поне една щеше да го стигне, щеше да го клъвне в сърцето.
Тя се изправи. Тръгна уверено по стръмната каменна стълба. Нямаше нужда да опипва пътя си. Познаваше го по-добре, отколкото ако го виждаше с очи. Изкачи се тихо, безшумно като сянка.
Умислена в своите грижи, Арсиноя не я видя как се измъкна иззад завесата и застана зад жертвеника.
— Кажи, царице! — проговори Орития с глух глас, от който тя трепна. — За какво си удостоила с посещението си незначителната богослужителка?
Арсиноя се поклони леко, както подобава на сана й.
— Славата ти, свята жрицо, се носи по света. Дойдох да се възползувам и аз от дарованието, с което са те сподобили боговете. Всеки смъртен жаднее да надзърне в бъдещето си. Отмести за малко и пред мен завесата на тайната!
Сляпата вече беше готова с пророчеството си. Отдавна дошли роби й бяха разказали мълвите за царския дворец. А само преди половин час една робиня й бе предала дума по дума разговора между Арсиноя и Агатокъл.
Тя изчака посетителката да излее жертвеното вино върху олтара и да се поразсее избухналият дим, след което заговори със задгробен глас:
— Аз виждам това, което вие не виждате. Не тялото, а душата. Не действието, а причината. Вътре, в същността. И напред, в предстоящето. Вашият поглед е препречен от действителността. На моя поглед не пречи нищо.
Царицата, изчакала почтително думите й, запита?
— Кажи ми, благословена! Открий съдбата ми! Какво очаква мен самата, каква е ористта на децата ми?
Прорицателката стоеше сред благоуханните димни кълба с прострени нагоре ръце и широко разкрити слепи очи:
— Аз виждам! Виждам! Младостта младост дири.
Наистина, сърцеведка беше Орития. Макар и сляпа, проникваше дълбоко в душата, в най-потайните й кътчета. Арсиноя не откъсваше поглед от устните й, които продължаваха да мълвят в някакъв унес, в трескаво бълнуване, за чужд човек непонятно, дори нелепо, но за Арсиноя разбираемо, ясно като божествено откровение. Сякаш разговор насаме със себе си.
— Аз виждам Йокаста — мълвеше Орития. — И до нея Едип197. Едип протяга ръце към Йокаста, към своята майка и съпруга…
А знаеше сляпата жрица. Думите й улучваха безпощадно целта, както стрелец пронизва излетялата от тревата яребица. Усещаше го по задъханото дишане на Арсиноя. Слепите имат толкова сетива и толкова необясними прозрения за истината, която не могат да видят. Арсиноя беше разбрала и тоя й намек, досещаше се кого наричаше Едип и кого Йокаста. Едип беше убил баща си и се бе оженил за майка си. Арсиноя също беше майка, макар и мащеха на Агатокъл-Едип. И чакаше Орития. Това коварно подшушване можеше да предизвика в непонятните душевни дълбини на незадоволената царица най-чудовищни мисли. Но каквито и да бъдеха те, все щяха да бъдат в ущърб на Лизимах.
Веднъж започнала, Орития бързаше да довърши започнатото. Привидно все по-отмаляла, олюлявайки се, тя продължаваше да говори, по-право да шепне. Но беше сигурна, че тоя шепот проникваше по-дълбоко в сърцето на Арсиноя, отколкото ако й го крещеше:
— Аз виждам… Виждам царски скиптър над твоето потомство.
И повтори:
— Царският скиптър над твоето потомство… После бавно се свлече на пода, безчувствена, неподвижна. Това беше знак, че просителката трябва да си ходи. Ала тя беше царица и старият жрец не се решаваше да я подкани.
Арсиноя стоеше потресена. Значи, такава е волята на боговете! А колко много допадаше тая божествена воля на нейните собствени копнежи. Боговете й бяха открили това, което тя самата пред себе си не бе се осмелявала да признае. А сега можеше. Имаше право да мисли за него, да се бори за него. Скиптър над нейното потомство! То значеше, че нейният син ще бъде базилевс. Макар че преди него бяха родени и Агатокъл, и двамата Александровци — на Макрис Одриската и на Амастрис Персийката. А това можеше да стане само ако умре Агатокъл със синовете си, а след това и останалите синове на Лизимах; или пък ако умре Лизимах, а Агатокъл и Арсиноя се оженят и въздигнат в базилевс своето бъдещо дете. Първото беше и по-неосъществимо, и по-неприемливо за нея. Би предпочела второто…
196
Пандора — първата жена, на която Зевс подарил кутия със затворени вътре човешките нещастия; Пандора от любопитство я отворила и пуснала нещастията на свобода.
197
Едип — древногръцки герой от Тива, комуто било предсказано, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си.