Градските богаташи налагаха непосилни данъци на дребните занаятчии, разоряваха ги и върху развалините на малките им работилнички изграждаха своите обширни ергастерии33, напълвани с вещи роби, докарвани отвред. Разчиташе Орития и на дребните търговци, които по-рано чакаха гети и скити да им докарват житото си до самото пристанище, където им оставаше само да го натоварват на корабите. А сега богаташите сами изпращаха керваните си, охранявани от силна стража, във варварските земи, за да купуват направо там всичко, което им е нужно. И тъй изместваха, оставяха без хляб и препитание търговския дребосък.
Син на такъв дребен търговец, на тиризийския гражданин Аридей, беше и Хефестий — висок, силен момък, току-що напуснал гимназиона34, който след някой и друг ден трябваше да стане ефеб35, млад войник, отреден да брани родния град.
Когато той изкачи мраморните стъпала, които водеха към малкия храм на Дионис навръх скалистия нос, Орития мигновено го позна. Отдавна беше ослепяла старата жрица, отдавна заместваше с други дарби изгубеното зрение. И сега пак — с острия си слух, с несравнимото си обоняние, с някаква чудна интуиция, още преди да е заговорил, тя беше уверена, че е дошъл Хефестий.
А много знаеше Орития. Сбираха се недоволните от новия ред, който бе наложил още Александър покрай Евксинския Понт36; недоволствуваха срещу натрапения от Лизимах първи архонт на Тиризис. Заговорничеха. И един от най-разпалените беше Хефестий. По много причини. Знаеше момъкът, че от алчността на архонта и неговите приближени — все едри търговци, баща му Аридей беше изпаднал в крайна бедност; че бе разпродал и керванските си коли, и робите си, та беше станало нужда старата му майка, без никаква отмяна, до смъртта си сама да поддържа дома и да слугува на мъжа и сина си. И не само заради бащината бедност. И заради прекрасната Пенелопа, която забрави клетвите, що си бяха разменили с Хефестий, и стана жена на търговеца Андрокъл, първия помощник на архонта.
— Кажи, Хефестие! — пошепна старата жрица. — За какво ти е нужен съветът на Дионис?
Момъкът трепна.
— Как ме позна?
Тя вирна рамене.
— Аз виждам по-добре от тия, що имат две очи. Аз виждам и това, което вие дори не подозирате. Аз надзъртам в душите ви. Сега чета и твоите мисли.
Орития усети как дъхът му спря. Но той скоро се овладя.
— Щом като си ги прочела, тогава кажи ми! Ще успея ли? Каква участ са ми отредили безсмъртните?
Доста нещо бе подочула старата жрица от стотиците хора, които идваха при нея с надежда да надзърнат в бъдещето си. И не допускаха, че от техните изповеди тя научаваше повече, отколкото те от нея. За сляпата жрица нямаше тайна в малкия град. Знаеше и това, по-право се досещаше за него — жребият бе паднал на младия Хефестий. Хефестий беше обречен да убие архонта.
— Ще ти кажа, момко — заговори тя. — Ще ти предам волята на Мойрите37. Ще подслушам какво си шепнат Клото, Лахезис и Атропа38. Пристъпи и отдай на Дионис — Вечно Възраждащия се — дължимото!
Старият храмов прислужник не би допуснал молител, който не му е предал обреченото агне. Тази жертва щеше да бъде принесена после, на празника.
Хефестий плисна няколко капки от ритона39 с вино, което сега трябваше да замести кръвта на жертвеното животно. И коленичи. А Орития вдигна ръце, отправила нагоре, към кръглия отвор на каменния купол белите си безизразни очи. Стара прорицателка беше Орития. Нямаше нужда като младите оракулки да се опива с татулова отвара. Умееше и без билки да се приобщава към вечността, умееше без тяхната магия да разкъсва завесата, що забулва настоящето, и да надниква в бъдещето. И да говори не несвързаните брътвежи на упоените жрици, а сред мъгливите си пророчества да прокрадва мислите, които целеше да внуши на богомолците, с подмятания й намеци да улучва сърцето по-дълбоко, отколкото с най-прямия, с най-точния отговор.
Тя шепнеше дитирамбите40 си към Дионис Дитирамб — „Двойнородения“41 — все по-бързо и по-бързо, извисяваше глас, люлееше цялото си тяло в учестяващ се ритъм, докато накрай вече почти крещеше, трепереше, тресеше се в изстъпление.
41
„Двойнородения“ — дитирамбите са хвалебствен поетичен и песнопевчески жанр със сакрално предназначение при култа към Дионисий; самото трако-фригийско божество е било наричано Дионисий — Дитирамб, т.е. „възпят от устните на Зевс“ или „роден от Двете Устни“ (Двойнороден); това название отразява спецификата на дитирамбичното пеене, утвърдено и в древногръцката трагедия, за което е характерен двугласен хоров канон, пренесен по-късно във византийското църковно песнопение; според простонародната етимология в Древна Елада значението на названието Дитирамб трябва да се схваща като „този, който е пристъпил през Двукрилата Врата“ (т.е., през Зевсовите устни).