— Викал си ме, базилевсе! — обади се пленницата.
Лизимах трепна. Вдигна глава. Взря се в нея с трескави очи.
— Какво искаш?
— Ти ме извика, базилевсе — повтори тя.
— За какво?
— Аз не знам.
Той продължаваше да я гледа с необичайно неуверени, смутени очи. Неразбиращ.
И тя реши да го подсети със своето желание:
— Дойде ли време да ви поведа?
— Къде?
Сега тя го изгледа недоумяваща. Та този ли беше страшният всесилен базилевс, от когото трепереше цял свят? Този оглупял, болнав старик, който вчера за малко бе заприличал на цар.
И додаде с полусъжаление, с полунасмешка:
— Срещу Дромихайт. Да ти покажа пътя.
Досещането огря разколебаното му лице.
— Да! Тъкмо затова те викам. Време е да ни поведеш. Ала по-напред искам още нещо. Вие, траките, всички сте гадатели. Разгадай ми тазнощния сън!
— Аз не умея, базилевсе. Питай твоите оракули!
— Не ми трябват! — махна той с ръка. — Плашат ме само. Сънувах, че съм Дарий. И навлизам в Скития. А цар Иданфирс ми е пратил както на Дария птица, мишка, жаба и пет стрели. Моят оракул ми каза, че трябвало да се върна, ако искам да не сполети и мен същото.
Това беше най-големият позор на Великия Дарий. Нахлул в земите му, след като бе получил от скитския цар това зловещо, предупреждение, едва се бе спасил от смърт в обширната скитска земя.
— Аз не се доверявам много на моите оракули. Подкупни са.
Не се доизказа. Досещаха се елинските жреци за преговорите му със Залмодегик, бояха се от една победа над Гетия, която би им докарала Залмодегик за върховен жрец. Помнеха какви права бе дал Александър на халдейците. А не знаеха, Лизимах още не им бе споменал за смъртта на Залмодегик.
Меда реши, че трябва да рискува. Успееха ли елинските жреци да го разколебаят, нямаше никаква надежда тя да изпълни отмъщението си.
И му рече:
— Сънищата обикновено говорят обратно. И твоят сън показва, че няма да те споходи участта на Дарий.
А си мислеше: „Дано пък твоята участ бъде по-безславна!“
Базилевсът опита да вирне решително глава.
— Днес тръгваме на север! И помни какво сме се договорили.
Той плесна с ръце. Извика военачалниците си. И само след половин час войската беше готова за път.
Лизимах се качи тежко, уморено на коня. С явно нежелание. Погледна с питащи очи доброволната си водачка.
Меда му посочи също така с поглед коритото на една пресъхнала река.
Напред препускаха разузнавачите-хипастисти. Няколко отреда тежко въоръжени конници тръгнаха отстрани редом с колоната като странична охрана. Проточиха се редица след редица пехотинците: отпред тежко въоръжените с шлемове, с мечове, с копия и щитове, след които идваха псилистите, препасали през рамо лъковете и препълнените колчани със стрели. Всички метнали на гръб раниците с припасите си. Зад тях сред облак прах топуркаха конете, яхнати от тежките ездачи, с вдигнати отвесно дълги сариси, защитени с кожени брони, обшити с железни пластинки, с шлемове, украсени с конски опашки. Излъсканите с пясък метални части блестяха ослепително на слънцето.
Още първия ден опасенията на Лизимах се оправдаха. Дромихайт, убеден, че не би могъл да се справи в открит бой с въоръжената до зъби дисциплинирана неприятелска войска, бе възприел скитската бойна тактика. Нивята и селата бяха опожарени, хората и добитъкът — откарани нанякъде. Житниците — ямите и огромните питоси253 в дворовете — ометени до зрънце. Само тук-там между развалините се мярваха измършавели бездомни кучета.
Без храна все можеше да се издържи някой и друг ден. Раниците още не бяха опразнени. Ала без вода не можеше. В тия области нямаше надземни извори. А редките кладенци се оказаха затрупани догоре с пръст и камъни.
Лизимах извика при себе си тракийката.
— А сега?
Тя вдигна рамене.
— Така воюват гетите…
Той се намръщи.
— И по-нататък ли ще бъде същото?
— Зависи — отговори тя уклончиво. — Ако им оставиш време, може да опустошат цялата страна.
Лизимах се замисли.
— Значи, според теб трябва да ги настигна; да им попреча — така ли?
— От твоята бързина зависи дали Дромихайт ще изпълни плана си. И друго. Изтрайте без вода още един ден! Да стигнем Бистрата река. Река не може да бъде затрупана като кладенец. Ще се напием донасита.
Нямаше друг избор. Или трябваше да се вслуша в съвета й, който изглеждаше приемлив; или да се оттегли. Среден път нямаше. А не беше свикнал да се връща назад.
И добави:
— Пък и накъде ли ще отстъпва Дромихайт? Нали отзад, откъм Тирас254, ще го пресрещне Исократ, когото изпратих с флотата.