Лизимах го изгледа с разширени от почуда и гняв очи.
— Стратег… Да говори така… За отстъпление…
Опита да се изправи, да добие предишния си царствен вид.
— Аз вас всички… Като роби ще ви разпъна на кръстове… Селевк ви е подкупил… И Дромихайт… Да ме върнете насред път… Когато победата е близо… Ще ви хвърля на кучетата…
Соматофилархът Атробат премисляше бързо. Не, не беше това техният базилевс. Друг се криеше под неговата външност. Зъл дух се бе вселил в него. Такава мнителност! Подозира жреците, подозира стратезите, подозира всички. Или пък се е поддал на чужди внушения. Никога преди това не бе дирил гадатели. А сега — слушаше дори една проста варварка… Нещо отдавна забравено, но мъчително познато, се въртеше в мисълта му. И то не отскоро. Откак започна болестта на Лизимах? Кога е било това? И къде? Друг някой също така крещеше, че му правят заговори. И в треската на болестта си изпращаше на смърт най-верните си хора…
Погледът му се спря върху златния пръстен на Лизимаховата ръка. И досещането го осени. Спомни си. Същият пръстен и върху ръката на Александър. И болестта на Александър. И лудостта му — простете, богове! После и Пердика. Със същия пръстен. И със същата участ…
Атробат почти изплака:
— Базилевсе! Махни го! Тоя пръстен! Той носи проклятие, базилевсе. Видях — едно и също! При Александър, при Пердика. Сега и при теб.
Лизимах се надигна. Омразата, честолюбието му бяха дали неочаквани сили. Посегна към меча си. Старият телохранител се отдръпна. Така, в такъв пристъп загина и Клит от ръката на довчерашния си приятел Александър.
Ала силата на Лизимах, изтощен от отровата и от жаждата, не достигна.
— Значи тъй! — изхриптя той с напукани устни. — Значи искаш да ме лишиш от това, което ми остави Базилевсът! Друг да грабне пръстена му. И славата му. Ти ли искаш…
Почти изкрещя:
— Смърт! Заровете го жив в земята! И нека…
Не довърши. Думите му се заплетоха, заглъхнаха. Той разпери безпомощно ръце да се залови в празното и се строполи на земята.
Военачалниците се спуснаха към него, за да го пренесат върху походното легло. Асклепиархът255 зачете молбите си към Асклепия, преди да направи нов опит да помогне. Ала знаеше, неговата вещина не помагаше срещу това страдание. По-силен от Асклепия беше Аполон — Стрелецът, който наказва с болести. Не дръзваше Лечителят да се бори там, където беше попаднала стрелата на Аполон.
Никой не помисли да изпълни заповедта на базилевса. Мнозина си спомниха, че след всеки подобен изблик на ярост Александър се разкайвал горчиво, плачел и скубел косите си. Така плакал и след убийството на Клит. И трябвало прорицателят да го успокоява, че такава е волята на боговете; че Александър не е убиец, само изпълнител на божествената воля.
И докато асклепиархът се суетеше около болния цар с отвари и молитви, военачалниците се събраха на съвет. Решението беше взето единодушно. Назад — докато не е станало късно!
И смазаната от изтощение войска се повлече обратно — начело с носилката на базилевса, следвана от телохранителите етерите, а след тях — от останалите войници. И то каква армия! Една безредна тълпа от кретащи, грохнали от жажда и умора хора, които захвърляха по пътя щитове и оръжие, само и само да удължат силите си, да се измъкнат от тоя зловещ капан.
Източиха се отново на юг, защото знаеха, че там е Истър, а Истър значеше вода, много вода. За всички. И пътя на отстъплението им бележеха труповете на коне и хора, а по небето ги следваше ескортът на лешоядите.
Страдаща и като всички от глад и жажда, Меда едва се мъкнеше с колоната. А сърцето й тържествуваше. Бе сполучила! Бе постигнала отмъщението си! Жаждата бе превърнала непобедимата Лизимахова армия в паплач. Дромихайт можеше да връхлети, когато поиска, и да я унищожи. И никога вече крак на неин войник да не нагазва в тая земя, да не заплашва мирния й труд…
Знаеше, уверена беше, чувствуваше го с всяка клетка на смазаното си тяло. Щеше да умре и тя, може би преди другите. Но — с изпълнен обет. А това беше главното.
Траките знаят, знаеше го и тя. Песента има магическа сила. Силата на Орфей. С нея се побеждава смъртта. Тялото е затвор за душата. Смъртта — това значи освобождение на затворената душа. С песен искаше да се избави от телесната си тъмница и душата на Меда. Ала от напуканите й устни не можа да излезе ни звук.
Закъсняла бе песента.
Меда видя как избледня кретащата край нея тълпа, как се размаза, стопи се, изчезна. Пред очите й се завъртяха орляци черни врани, все нови и нови орляци, които прииждаха отвред, намножаваха се, сливаха се в една непрогледна чернота.