Тя се строполи безчувствена в праха.
А войниците, без да я забележат, всеки зает със себе си, отминаха надолу по пътя…
Надхитряне
Откак чу за несметното богатство, Москон изгуби покоя си. Ден и нощ разпитваше Агара дано отскубне нещо повечко от него, дано случайно упоритият сколот изтърве излишна думичка. И по тая думичка пиратът да намери без чужда помощ пътя. Защото от всичко най-мразеше Москон да дели. Ако можеше сам да свърши цялата работа, не би търпял и хората си, би ги изгонил или изхвърлил в морето. Ала нямаше избор — как ще достигнеш плячката без гребци, как ще я завладееш без бойци? Но виж, без такъв съдружник можеше да се оправи лесно. Не му беше нужен нито Агар, нито Скил. Нужна му беше само тайната им. Ако се добереше до нея, тозчас щеше да им отреже главите, преди да са я издали другиму.
Ала, изглежда, досещаше се Агар какво може да му се случи, ако се разбъбре, затова мълчеше. Мълчеше упорито. Не се поддаваше ни на сладки увещания, ни на обилни пиршества. Няколко амфори критско вино прежали главатарят, та дано го разприказва. Напразно. Колкото по пиеше, толкова по-мълчалив ставаше сколотът.
Хората почваха да мърморят. Замаян от алчност, като омагьосан от приказното съкровище Москон се въртеше все около Тиризис256, чакаше сгода. Няколко кораби, препълнени с плячка, пропусна. Не щеше повече да рискува. И защо му трябваше да рискува и кораба, и главата си, ако попаднеше на бойна триера, когато можеше да се оправи веднъж завинаги без никакъв риск, без никакво сражение. Само тъй, с едно приставане на брега. И само с толкова труд, колкото е нужно да се пренесе златото в трюма.
То се знае, не по-малко бързаше и Агар. И нему се щеше час по-скоро да се добере до плячката си, да я има и вече да я харчи из елинските градища. Макар че на кораба не му беше лошо, все чувствуваше, че това е нищо в сравнение с другото, което го очакваше. От тая мисъл главата му се замайваше. Почваше да се плаши от мечтите си. Мъчеше се да ги укроти. А те налитаха все по-настървено. Пред очите му изплаваха мраморни дворци, натъпкани с разкош, из които сноват пълчища роби. И ястия, ястия. Не само сушено конско месо и кумис. А купища гозби и сладкиши, каквито бе зървал през вратите на богатите елини — да се чудиш от кое да наченеш и с кое да свършиш, подредени, украсени, с чуждоземни подправки. И всякакви вина: критски, кипърски, херсонески257 — от най-тежките, сладки и тъмни като кръв, до най-леките, възкисели, освежаващи устата след обилно ядене. И най-важното, и всякакви момичета: от белите, русокоси северянки до почти черните либийки.
Бързаше Агар. Ала разбираше. Не му бе дошло времето. Невъзможно е да пристане към Тиризис незабелязан кораб. И то току пред новата кула, построена над скривалището. Затова възпираше нетърпението си. Убеждаваше и пиратския главатар да чака. Само в мъгла, в непрогледна мъгла би могъл да се приближи неусетно.
Ала оня не щеше да чака. И той самият, и хората му. Не искаха повече да губят време. Мислеха си, че ги мамят сколотите — само време да печелят, докато им се отдаде случай да избягат.
Най-сетне тавриецът не се стърпя.
— Омръзна ми! Давам ти три дни срок да ме отведеш. Не го ли сториш, ще ти хвръкне главата!
Агар сви рамене.
— С моята глава ще загубиш толкова злато, колкото не е видяла цяла Таврия258.
Москон пак отстъпи, склони да изчака още десет дни. За да не стоят без работа, само за занимавка ограбиха едно търговско корабче. Нямаше много печалба от него, защото плаваше почти празно, запълнено с пясък за баласт, в който бяха набучени дузина амфори с жито. Вързаха в пиратския трюм петимата му моряци, а на пленения кораб изпратиха десетина пирати. Малък беше корабът, ала в битка все можеше да окаже помощ, като нападне жертвата изотзад.
Скил не участвуваше в разговорите. Или помагаше на моряците при платната, или почистваше с тях оръжие и брони, или изпъваше кожите върху плетените им щитове, или пък седеше на бака и гледаше към изток. Вятърът просвирваше във вантите, плющеше в платната, а отдолу, от гребната палуба се носеше ритъмът на тъпана и дружният плясък на греблата. Чуваха се грубите ругатни на хортатора259, който подвикваше на мързеливците. И неволно, колкото и да го отблъскваше Скил, споменът пак се изправяше пред очите му. Отнасяше го надалеч, все на изток, откъдето прииждаха вълните, към оня бряг, където бе оставил девойката. Виждаше я пред очите си. И устните неволно шепнеха името й: „Амага!“
Дори не знаеше вярно ли говори Агар или мами разбойниците, за да забави колкото може повече робската верига. Макар и побратими, не му бе споменал нищо. Затова Скил не го бе питал повече. Пък и не го блазнеше златото. Мислеше само за свободата. Ако Агар успееше да ги освободи със злато, добре. Ако не успееше, Скил също си правеше плановете. Дебнеше, следеше. И някоя нощ щеше да спусне лодката зад борда…