Агар седна на кърмата, пред кубрика. Хем до кормчията, хем зад всички. Да не остава никой зад гърба му. Макар че сега все още нямаше основание да се бои. Страшното щеше да дойде после, когато златото легнеше в трюма, когато разпалеше алчността в очите на матроси и роби. Гледаше и мислеше. Добър урок му бе дал Лизимах. И Агар, спасил се по чудо, беше длъжен да се възползува от урока. Още там, при Тиризис, да убие тримата гмурци. А после — и моряците. Прав беше Лизимах, само тъй се запазва тайната. И после — нека го търси Москон, ако си няма работа. Агар щеше да се върне повторно при Тиризис, да си вземе и останалото богатство. Негово си беше и то, защо да го дели с тоя и оня? Ех, налагаше се да прежали побратима си. Ала няма що. Пък и друго — то му хрумна ей тъй, за успокоение на съвестта, с това злато можеше да откупи Скила от пиратите, да го спаси. Москон няма да го заколи я, няма да изпусне един тъй ценен заложник. А стане ли нещо със Скила, то такава му е била орисията. Отдавна беше обречен нещастникът. Ако Агар не бе го предупредил, та да избяга, откога щеше да лежи удушен в гроба на Савмак? Пък и защо Скил не му помогна тогава? Ако беше отишъл с него да разкопаят могилата, двамата щяха да свършат работата много по-рано. И сега щяха да бъдат богати. А той…
Пътуваха така до стъмване. А сякаш стояха на място. Все върху едно притихнало като езеро море, все сред една непрогледна като пяна мъгла. Ще речеш, осъдени цял живот да плават без крайна цел, без почивка, както бродят в пустошта сенките на непогребаните.
Бялата мъгла посивя, поруменя, превърна се в теменужна утайка. И тогава кормчията посочи напред.
— Тиризис! — пошепна той. Безпокойството на скита се бе предало и нему.
В мъглата всеки звук се чува надалеч. И ето, до слуха им долетя протръбяването на рог. Сменяха часовоите по крепостните кули.
Види се, наближили бяха брега. Напреде им през притъмняващата завеса на мъглата се появи върхът на подводна скала, облизван от разплискваните гребенчета на вълните. На носа застана моряк с прът в ръце да измерва дълбочината, да следи за коварните рифове.
Вече бе притъмняло съвсем, когато след успешна маневра корабчето опря борд о скалата, изникнала из мрака насреща им, черна и заплашителна. Агар скочи на брега.
Вървя доста, скачайки от камък на камък, докато най-сетне позна мястото, което диреше, по застроената вляво от него кула. И се притаи, вперил поглед напред.
Дебна дълго. Накрай се убеди. Нямаше войници. Съвсем безлюдна стърчеше кулата. Агар не знаеше, че Агатокъл, който не бе получил никаква вест от баща си след преминаването на Истър, се бе спуснал с малобройната войска, която му бе останала, да го настигне. Да разбере, да помогне. И бе оставил Тиризис с малко защитници. Затова войниците бяха напуснали всички извънградски постове и се бяха затворили зад непристъпните стени.
Не го знаеше, пък и не го бе грижа за това. Важното беше, че нямаше кой да му попречи. И той даде знак на моряците да пуснат котвите.
— Сега бързо! — заповяда шепнешком Агар на гмурците. — Събличайте се!
Те свалиха дрипите от гърбовете си. Приготвиха се. Ведно, с тях — и той. В кожен мех постави лоениче и огниво. После влезе във водата. След хладината на мъгливата нощ морето изглеждаше даже горещо. То сгря премръзналото му тяло. Освежи го. До него пръхтяха доволни тримата гмурци, почувствували се като в родното Тракийско море, а не в суровия Понт, който някога с основание са наричали Негостоприемен.
Агар им даде знак и потъна. Подводният път се бе запечатал тъй отчетливо в паметта му, че и на сън би могъл да намери скрития проход. Робите го следваха един подир друг, докосващи с ръце краката на предшественика си.
Ето, напипа отвора, вмъкна се в него. Изплава в пещерата. После стъпи върху хладния камък, удари кремъка, раздуха праханта, запали лоеничето. Бледото пламъче затрептя със сиянията си върху струпаното злато, което пламна с някакъв току-що разбуден свой вътрешен огън. Изплували до него, робите гледаха като омагьосани. Със зяпнали уста. Невярващи.
— Ще има и за вас — рече Агар. — Само, ако го натоварим бързо. Няма много време.
Обходи пещерата. Надзърна в нишата, където стоеше небутнат откраднатият ритон. Той го взе и притисна до гърдите. Зашепна благодарствена молитва към Таргитай266. Таргитай — синът на Папай и на дъщерята на речния бог Бористен, бащата на всички хора, се грижеше за сколотите. Не бе забравил и Агар.
С ритона в едната ръка и с края на въжето в другата той се върна на кораба. Робите си знаеха работата. Само след няколко минути слабо подръпване на въжето показа, че трябва да го изтеглят. И моряците се заловиха за него. Когато торбата се показа над водата, трябваше да притичат на помощ тавриецът Орик и Агар, за да вдигнат на палубата тежкия товар.