Изсипаха златото направо върху пясъка в трюма и върнаха торбата. После я издърпаха и разтовариха втори път, трети път, четвърти, пети…
Никой не усещаше умора. Златната купчина в трюма нарастваше, а на всички им се струваше много малка. За кого по-напред?
Още една торба! И още! Още!
Тъй не забелязаха кога се е зазорило, кога вятърът е разсеял мъглата, кога над главите им се е извисила скалистата грамада на Тиризис. Алчността ги беше заслепила.
Затова като че ли не чуха плясването на облия камък до борда. При втория един от моряците се досети:
— Обстрелват ни с балиста! Отгоре! От крепостта! Наистина защитниците ги бяха видели и опитваха да ги потопят с каменни гюллета.
Нямаше смисъл да чакат повече. Само едно сполучливо попадение можеше да пробие кораба, да го прати на дъното.
Със свито сърце Агар подръпна въжето на торбата с рязко движение — тревожен сигнал. И водолазите изплуваха начаса.
Матросите прибраха котвите. Опънаха платното. Натиснаха веслата. Отгоре вече летеше каменна градушка. Ето, едно гюлле прасна точно в средата. Проби палубата. И спря в сплесканите от тежестта му златни щитове, под които пък лежеше цял лакет пясък. Имали бяха щастие, че бе попаднало в средата. Какво би станало, ако някой по-тежък камък удареше в борда?
Агар прецени набързо. Налагаше му се да продължи живота на гмурците. За да има гребци. Убеден беше, че подире му ще пратят и кораби. Тогава всеки чифт ръце щеше да бъде нужен. А да се отърве от тях винаги имаше време.
Ето, отскубнаха се. Каменните снаряди взеха да плискат все по-назад и по-назад в морето. Вече не можеха да ги достигнат. Ала триерите можеха. Затова никой не остави веслата. Натискаха ги с все сила. Час по-скоро да избягат! Преди да са се окопитили корабите в пристанището, преди да се приготвят за преследване.
И тогава, едва излезли от завета на скалистия нос, разбраха защо няма мъгла. Неочаквано навлязоха в развълнувано море. Развихреният вятър ги брулна, сякаш ги блъсна с юмрук, а побеснелите вълни ги поеха върху разлудуваните си гърбове, заподхвърляха ги нагоре-надолу.
И тогава с трепет в очите видяха колко дълбоко газеше корабът им, претоварен от наблъсканото без мярка злато. Всяка малко по-висока вълна, всеки страничен плисък прехвърляше борда и шуртеше към трюма.
А бурята се усилваше, налиташе по-диво, по-настървено. Все по-сърдити, по-заплашителни се източваха водните зъбери. Изглеждаше, като че морето е избълвало от дълбините всичките свои чудовища, които се мятаха яростно с кристалносини пипала и запенени устни да увлекат жертвата си към дъното.
И сега Агар пак беше заел последното място, зад гърбовете на другите. На сигурно. И оттам, докато шепнеше горещите си молби към Фагимасад, успя да чуе подвикванията на гмурците, които не спираха да гребат:
— Дионисе, помогни! Дионисе!
И се сети. Дионис беше общ бог — и на траки, и на елини. На Дионис беше посветен и оня храм в Тиризис, където служеше сляпата жрица.
— Защо споменавате Диониса? — запита ги той, надвиквайки воя на бурята.
Най-близкият роб изкрещя в отговор:
— Дионис помага на моряците!
Агар усети как се вледенява сърцето му. Това беше гневът на Дионис. Тоя чужд бог отмъщаваше. Заради кражбата от светилището му.
И разтреперан от страх, той се изправи, та запокити далеч сред вълните златния ритон.
— Ето, връщам ти го! — провикна се Агар. — Мирни най-сетне!
Ала и след тая жертва морето не рачи да се укроти. Напротив, размята се по-лудо. Вълните все по-често взеха да преливат през борда. Водата в трюма се надигна разплискана, скри безредно натрупаното богатство. Хората зарязаха веслата, грабнаха мехове и амфори да я изхвърлят навън.
Напразно. Повече вода нахлуваше през борда от тая, която свареха да изчерпят. Корабът потъна още повече.
— Да изхвърлим товара! — провикна се накрая Орик пред ужаса от смъртта, успял да се отскубне от златната магия. — Иначе ще загинем всички!
Не повтори. Агар го прасна с меча си.
— Да не сте посмели! — изкрещя той, обезумял от алчност. — Или със златото! Или мъртви!
Сякаш чакал само тези думи, корабът се килна назад, загреба цяла планина вода, после заби в дълбините с кърмата напред, потъна изведнъж, както потъва хвърлено желязо.
В плен
Дромихайт продължи да преследва отстъпващите противници с главните сили на войската си, а Троил препусна напред начело на леката конница, за да им пресече пътя за бягство.