Не му беше трудно да ги проследи. Целият път на Лизимах беше осеян с конски и човешки трупове, над които се виеха орляци лешояди и гарвани.
Младият предводител едва сдържаше бойците си, особено по-леко въоръжените, които посягаха да скочат от конете си, за да свалят броните и шлемовете на мъртвите, да вземат хубавите им оръжия. Такъв беше законът на войната. Оръжието на победения враг е твое. И имотът. И животът му.
Троил го знаеше. Но бързаше. Изпуснеше ли бягащия базилевс отвъд Истъра, губеше надежда да го срази. Вече беше почти сигурен — нямаше да го изпусне. Съгледвачите му донасяха, че армията на Лизимах, превърната в умираща паплач, вече не може да се нарече армия; че в Голямата река не се виждат чужди кораби, които да я превозят. Ала той беше опитен воин. Не се отпускаше, винаги готов да срещне всякаква изненада.
Както препускаха сред облак прах през безредно натръшканите трупове, от които се разлитаха орляци врани, някой извика:
— Жена!
Троил неволно погледна проснатия по очи труп. И нещо познато се мярна в съзнанието му — някакво зловещо досещане. Не беше в елински дрехи, облечена беше като тракийка. Какво диреше тракийка сред тях?
Той скочи на земята и извърна по гръб трупа.
— Меда! — изхриптяха пресъхналите му устни.
Той я вдигна на ръце.
— Меда!
Знаеше, неприлично е за един мъж да показва наяве обичта си към една жена. Особено за благородниците, които имат много жени. И друго, траките не издават външно скръбта си. Защото смъртта, казват, е освобождение, преминаване във вечния живот, горе, сред блясък и светлина. Трябва да се скърби при раждането, защото наказание е раждането, не смъртта, И все пак…
— Меда!
Един гет скочи до него. Откачи от колана си кожения мех. Плисна малко вода върху лицето й, наля няколко капки в устата й.
— Не е мъртва! — рече той.
Наистина само след миг устните на Меда се размърдаха. Тя преглътна водата. Задиша.
Троил й наля още няколко глътки.
И ето, тя отвори очи. Пошепна:
— Троиле!
Той се досети за смисъла на думите й, без да ги чуе.
— Къде сме? На небето ли? При Залмоксис267?
— На земята, Меда. И аз, и ти. Живи. Заедно.
Не можеше да спре. И все повтаряше:
— Заедно! Заедно!
Изведнъж тя се сепна, опита да се привдигне.
— А Лизимах? Къде е Лизимах?
Той махна с ръка.
— Защо ти е сега Лизимах?
— Ще избяга. Не го оставяй да избяга! Аз го докарах дотук.
— Ти?… Как?…
— Да го погубя. Защото мислех, че те е убил.
Троил изведнъж разбра. Ето кой го е водил! Ето защо от всички пътища Лизимах бе тръгнал по най-пустинния, най-безводния.
— Няма да избяга! — рече той. — Ще го настигнем. Виж! Орлите кръжат на място. Там е спрял Лизимах.
Скоро Меда успя да се изправи сама на крака, да възседне един от запасните коне. И тръгна с отреда.
Сърцето й преливаше от блаженство. Жив, жив, жив! Бе успяла да го спаси, бе успяла пак да го намери. Бендида268, женската закрилница, й го бе върнала. Нейният Троил! Макар и сгърбен от жестоките рани, макар и разкривен в рамената, без прежната сила, той й изглеждаше все същият Троил — най-смелия, най-силния, най-хубавия…
Насреща им долетяха двама конници.
— Лежат сред полето. Грохнали. Без сили.
Беше станало точно това, което очакваше Троил.
Гетите обходиха далече от изток стана на враговете, по-право безредното им лежбище, и тогава свиха на запад. Разгънаха се между тях и Истъра269. Бяха им отсекли пътя за бягство. И слязоха от конете. Спряха да изчакат.
Не чакаха дълго.
Скоро дотича конник, пратеник на царя. Със заповед — да настъпят срещу Лизимах. Но не с вихрена атака като тракийци, а бавно, търпеливо. Само да го обградят. Да не започват бой, преди да са получили нова наредба.
И те настъпиха. Приближиха. Неприятелите, всъщност какви ли неприятели вече бяха те, ги бяха усетили. Които още имаха сили да се държат на крака, се изправиха тежко, вдигнаха щитове и копия, опитаха да образуват фалангите си.
Ала сега тези фаланги не вдъхваха предишния ужас. Оредели бяха. Безсилни бяха. Сарисите270 не стърчаха тъй непоколебимо, както преди. Потръпваха в отслабналите ръце като трепетлики.
Гетите ги обкръжаваха бавно — стотици, хиляди, десетки хиляди сурови, брадати, намръщени воини, размахали застрашително оръжията си като някакво настръхнало чудовище, обвито с облак прах. Ето, затвориха напълно обръча. Стегнаха врага като в примка, като хайка за глигани.
Сам Дромихайт излезе с коня си пред редиците и извика:
— Предай се, Лизимах!