Орития го посрещна застанала зад мраморния жертвеник под кръглия отвор на свода — символ на слънцето, което огрява всичко. Лъчистият сноп обливаше с мека топлина тялото й, изтръпнало от хладината на храма и от вълнението пред чудната среща. Александър, синът на Филип, не беше кой да е; не беше някой от многобройните тракийски царчета и елински базилевси, които малцина дори помнеха по име.
Когато го видя изправен в каменната рамка на портала, с искряща броня, гологлав и безоръжен, с грейнала в златно сияние коса над прекрасното мъжествено лице, Орития усети, че дъхът й пресеква. Виждаше, Александър изглеждаше малко късокрак, набит повече, отколкото се полага, ала дори така той й се струваше по-хубав от всички мъже, които бе срещала досега, по-хубав дори от Дионис. Види се, вярна ще да е била мълвата, че е син на самия Дионис, а не на куция Филип. Всички знаеха, че Олимпия, майка му, беше ревностна менада. В стаята й пълзели питомни змии. Голяма змия спяла с нея в леглото й. Твърдяха, че това е Дионис, преобразен на змия. Но дори и без някой бог да му бъде баща, Александър беше богоравен. Та нали Олимпия произхождаше от рода на Ахил Бързоноги, а Филип — от Херакла?
Запленена от вида му, Орития забрави приветствието, що й бе съчинил преди това Кеас. Стоеше, замаяна, мълчеше и го обгръщаше с топлия си поглед.
Сепна се, когато чу дълбокия му сочен глас:
— Привет от Александра, Орития!
— Привет и на тебе, Александре! — отвърна глухо тя. Добре дошъл в храма на Дионис!
Александър пристъпи, навел по навик къдрокосата си глава. Така го запомни за цял живот Орития — леко приведен, прекрасен в тоя миг, богоподобен.
И повече не помнеше нищо. Нито какво бе сторил той, нито какво бе отговорила тя. Нито как бе принесъл полагащата се жертва на бога, нито какви дарове бе отделил за храма. Нищо. Само някакво неизпитвано до днес, неподозирано щастие — че е там, пред нея, с цялата си младост, с неземната си красота и властна мъжественост. Щастие — като розова мъгла, полазила през стволовете на вековните борове…
Запомни само едно — знамението. Добре, че Кеас бе съобразил начаса какво става в прекрасната главица на усърдната му възпитаничка, досетил се бе защо изведнъж бе изгубила дара си, защо мълчеше като омагьосана, забравила пророчеството, което трябваше да прогласи в престорен божествен екстаз. Затова той направи знака. И когато Александър плисна жертвеното вино върху олтара, отдолу, през невидимите за външни очи канали избликна разлятото земно масло, що се купуваше отдалеч, отвъд Колхидската земя. То избухна в огнен стълб, който се източи през таванския отвор, надвиши и най-високите борове, достигна небето.
Нямаше нужда от тълкувания. Всички, от Александър до последния му войскар, разбираха какво величие му обещаваха боговете. Такъв огнен стълб не се бе издигал пред никой друг пълководец, който бе заставал с чакащ поглед на това място.
Александър стоеше с вдигнати нагоре ръце. Тържествуващ.
— Дионисе! — извика той, неуспял да овладее повече радостта си. — Аз го знаех! Благодаря ти, че ми го потвърди! Знаех, че съм роден за велики дела. И ще ги осъществя.
А войската навън ликуваше, ревеше от възторг, удряше с мечове по щитовете, та ехтеше цялата планина така, както никога може би, при никоя буря не бе ехтяла.
Александър бе заявил, че щом получи предсказанието, ще продължи пътя си веднага, а остана в светилището още три дни.
Тези три дни! Най-хубавите в живота й. Заради които след това изтърпя всички мъки на земята. Техните три дни! В блаженството по-незабравимо от всичко друго, което може да съществува, по-самозабвено и от екстаза на общуването с бога.
После той си отиде. И вселената изведнъж опустя. Храмът от средище на боговете, от дом на райско щастие, се превърна в обикновено струпване на камъни, в разядени от времето стъпала, опушени от приношенията очукани жертвеници и олющени фрески по стените.
И още от първите дни се разбра, че и той като земния си баща Филип твърде лесно забравя обещанията си. Не бяха успели да го спечелят за приятел на траките нито ласкавите думи, нито скъпото знамение. Защото земният огън от Колхида47 струваше много, равно на златото. Защото се носеше отдалеч, защото се превозваше в тайна, та никой нищо да не подозира.