Няколко по-дръзки псилисти271 пуснаха към него стрелите си. Ала малко сили им бяха останали, не достигнаха да опънат както трябва тетивите на лъковете.
Соматофилархът272 Атробат опита да отвърне дръзко:
— Види се, не ни познаваш!
При такъв отговор цялата армия почва да блъска копията в щитовете и да крещи бойните си викове. Тоя път никой не мръдна, не се чу ни звук на съгласие. Мълчаха всички.
Царят изправи коня си.
— Искам да чуя Лизимах!
Ала базилевсът не се показа. Нито се обади.
Тогава Дромихайт се върна, даде някаква заповед. Тозчас гетите свалиха меховете с вода от гърбовете на товарните коне. Започнаха да я разливат в шлемовете, да пият шумно.
Въздействието на това непоносимо предизвикателство пролича начаса. Дори тези, които лежаха безсилно по земята, се надигнаха, запълзяха към водата между краката на по-здравите си другари.
Дромихайт се провикна отново:
— Който ми предаде оръжието си, ще получи един шлем вода!
Цялата Лизимахова войска зашумя. Един след друг, все повече и повече, на цели тълпи, прежаднелите войници притичваха или пропълзяваха до гетските редици и им оставяха копията и мечовете си. После жадно се нахвърляха на водата.
Макар че ясно личеше смутът в очите, не се предадоха само етерите273 и телохранителите на Лизимах. Продължаваха да стоят в боен ред, готови да продадат скъпо живота си.
Дромихайт губеше търпение пред това твърдоглавство. А и военачалниците му го увещаваха да не пилее ценно време. Той вече беше готов да даде заповед за настъпление, когато видя самия Лизимах, който се измъкна между телохранителите си, наметнат с няколко химатия274, с разчорлени бели коси, с изпито лице и трескави очи. Пристъпваше, олюлявайки се като пиян, и фъфлеше с неразбираем глас:
— Вода! Вода! Вода!
Сякаш не страшният базилевс, а някакъв малоумен жалък просяк — от тия, дето хленчат по кръстопътищата. След него безмълвно се предаде и цялата му свита.
Поднесоха му пълен шлем. Лизимах натопи цялото си лице в него, засърба шумно. Но още при втората глътка внезапно политна и се строполи в несвяст на земята.
Поставиха го на носилка, понесоха го напред. Поведоха всички пленници на север, нататък, накъдето бяха тръгнали с толкова надежди за лека победа и за плячка, а сега кретаха жалки и безпомощни, без да знаят каква съдба им е отредена от победителите, с които дори не бяха премерили оръжие.
Скоро достигнаха гетския обоз, където им раздадоха храна — хляб и сушено месо. И пак поеха на север.
На другия ден, когато вече виждаха дървените стени на гетската столица, Лизимах дойде в съзнание. Надигна се в носилката и се огледа. Видя след себе си обезоръжените свои приближени, видя яздещия редом с него Троил. И Меда.
— Къде ме водите? — запита глухо той.
Троил отвърна:
— На съд! Съветът на мъжете ще реши участта ти. Някакво досещане грейна в блуждаещия поглед на базилевса. Спомни си за жаждата, за поражението, за пленяването си. И изведнъж сякаш нещо се прекърши в него, той падна по очи. Заскуба косите си. Заплака като дете:
— О, богове! Как допуснахте това? Такъв позор! Как заради две глътки вода направих себе си роб? От базилевс се превърнах в роб…
И повече не стана. Смазан от отчаяние. И от срам. Не погледна как влязоха в града. Всъщност това не беше гръцкият полис — град държава. Това беше повече бойно укрепление, седалище на бойния вожд и на пълководците му. Траките живеят пръснати по селата си. И само при война се събират заедно. За отбрана или за нападение.
Отнесоха Лизимах в двореца, или както го наричаха траките — тирсиса275, каменна кула на два етажа сред конюшни и казарми, всички оградени с два реда висок плет, чиято междина беше запълнена с трамбована пръст. И го затвориха в подземието. Там да чака присъдата си.
А пленената войска натикаха зад един ров край града. Наоколо разставиха стрелците със запънати лъкове, зад които бдяха конниците, готови всеки миг да полетят, ако стане нужда.
Още същия ден се събра съветът на воините, на който имаха право да присъствуват и да вземат решение само мъжете, годни да носят оръжие.
Дромихайт, обкръжен от първенците си, даде знак да говорят.
Първи каза какво мисли един белобрад воин, по чието лице белезите от раните бяха повече от старческите му бръчки — а това беше знак на чест и му даваше право да се изкаже пръв.
— Храбри гети — започна той. — Залмоксис ни дари с лека победа. Да не я изпуснем тъй, както я спечелихме. Бащата на моя баща се е сражавал с елините. А неговият баща и неговият дядо, и неговият прадядо все са воювали с тях. Елините са ограбвали земите ни, заробвали са синовете и дъщерите ни. Затова аз казвам: Да отсечем главата на Лизимах! Да продадем в робство пълчищата му!