Вечерта Дромихайт, облечен в снежнобяла тържествена одежда, посрещна досегашния пленник прав насред пиршествената зала в тирсиса си, където вече се бяха събрали всички гетски първенци и освободените стратези и хипарси280.
Лизимах влезе с предишната си стегната походка. Мъчеше се да си дава вид на дързост и самоувереност. Ала безуспешно. Причина за това не беше само поражението му. И великодушието на победителя, което за човек като Лизимах беше равностойно на най-тежко наказание. Имаше още нещо — тягостното чувство, което оставаше в гърдите му след всеки пристъп на тайнствената болест. Чувството, че нещо е загубил, което няма да се върне никога; а не можеше да си го припомни. Не беше то обикновеното старческо забравяне. Друго беше — нещо зловещо, свързано със страданието му, последица на тая проклета болест. И боязън — че пристъпът ще се повтори, че всеки миг може да го срази със стрелата на безумието. Той стоеше насреща, учтиво усмихнат, но смутен, все още непроумял добре как се бе озовал в това трагично състояние. В замъглената му памет пробягваха неясни спомени: за опожарена степ, за затрупани кладенци, за отровна вода, за адска жажда — и толкова! Липсваше причинната връзка, която да обедини тая зловеща поредица. А беше все още достатъчно горд, та да иска обяснение за всичко това, да признае слабостта си.
Дромихайт му се поклони дълбоко.
— Хайре! — поздрави го той по гръцки. — Бъди здрав, Лизимах, единственият базилевс на елините!
— Хайре, Дромихайте! — отвърна въздържано базилевсът.
Вождът протегна двете си ръце.
— Посрещам те не като пленник, а като скъп гост. Защото знам, не аз те победих, а жаждата. Никой не може да победи Лизимаха с оръжие.
Приятни бяха тия думи на базилевса и то пред всички — пред най-знатните гети и елини. Прие протегнатите ръце.
Домакинът го отведе до мястото му, изчака го да заеме отреденото му почетно столче. После седна до него. Насядаха и останалите. Лизимах познаваше тракийските обичаи, гостувал беше на много траки. Знаеше, че се хранят седнали, а не полулегнали като елините. Слугите се разтичаха, поставиха пред всекиго по една ниска тракийска масичка. Царят разчупи топлите димящи хлябове, та подаде всекиму по къшей. После раздроби с ръце месото и също предложи на всекиго по късче. Виночерпците припнаха да наливат вино в роговете.
Тогава Дромихайт стана. В настъпилата тишина прозвуча тиха тракийска музика. Свирачите докоснаха струните на магадидите281, надуха гайдите, сирингите282, удариха тимпаните. И така, с техния съпровод по стар гетски обичай Дромихайт почна речта си:
— Лизимахе, погледни! Не се свеня от това. Ние сме сиромаси. Ти ни видя, видя колибите на гетите, видя и моя тирсис.
Лизимах кимна с глава. Наистина, беден народ беше гетският. Дори дворецът на владетеля му малко се отличаваше от обикновените селски домове. Нали в стаята, която му бяха отделили като за гост, имаше само няколко нара, застлани с мечи кожи, и дървени стойки за амфорите с вода и за окачване оръжията? Гетските първенци малко се отличаваха от простите селяни, не приличаха на одриските аристократи, на беските, на медийските, които носеха позлатени брони и шлемове, със златни колани и пръстени. И жените им не приличаха на другите тракийки, които бяха отрупани със златни венци, обици, копчета, диадеми, огърлици с мъниста и скъпоценни камъни, с позлатени обувки. Познаваше разкоша на южните траки, станал пословичен сред изтънчените елини.
Дромихайт продължи:
— Нашата бедност е нашата сила. Защото нямаме какво да губим. Не сме обременени с богатства, които трябва да влачим със себе си, както мечка стръвница влачи убитата крава.
Той замълча за малко. После добави:
— И все пак имаме какво да дадем на своите приятели. Затова ти предлагам дружбата си. И ти, и аз сме обградени с врагове. Нека Гетия има една сигурна граница — твоята; нека ти имаш една сигурна граница — Гетия.
Свирнята неусетно се усилваше и караше оратора също така да повишава глас.
— Гетия има жито, има кожи, има месо. Защо да не ги получиш в замяна на елинското маслинено масло, на елинското вино, на елинските тъкани, на елинското оръжие? По-евтино ще ти струва, отколкото да ги вземеш с война. Никоя военна плячка не плаща направените за нея жертви.
Музиката вече гърмеше под дървените сводове на ниската зала. В унисон с нея почти викаше Дромихайт:
— Нека да сключим съюз! Да опрем гръб с гръб! И да скрепим тоя съюз с родство. Съгласен ли си, базилевсе? Съгласен ли си да дадеш дъщеря си, тракийката, за царица на Гетия?
Лизимах премисляше бързо. Не прекаляваше ли тоя варварин? Да иска дъщеря му? Наистина и тя полутракийка, родена от някогашната му жена, одриската Макрис. Ала все пак — дъщеря на базилевс!