И заслепена от ревност, от мъка, от омраза, Орития склони. Три дни и три нощи вари и преварява змийски зъби и татул, бучиниш и лудо биле, змийска хурка и бясно дръвце. И нарича клетви и прокоби. А накрай, след третата нощ, даде на жреца онова, що бе останало от всички преварки, цялата демонска мощ на бесовските треви — лъскава черна бучица, по-малка от лещено зрънце.
Най-изкусен майстор изкова златен пръстен; по красота и ценност подобаващ на оня, за когото бе отреден. Такъв, какъвто само траките умееха да правят. И там, в плитко удълбление, с невидим отвор навътре, поставиха зловещото зрънце. Така че от топлината на ръката и от потта отровата да се оттича по малко, да се размазва върху кожата на пръста, А околовръст златарят написа с елински букви: „Александър, владетел на света.“
После със знатни пратеници, придружени от кервани с подобаващи дарове, изпратиха пръстена към земите на Азия, да настигнат потисника и да му го поднесат. Та да отърват и Тракия, и света от най-неукротимия насилник, когото познаваха.
Изтрая Орития десет дни. Повече не можа. Така е устроено клетото човешко сърце — редом се таят и омраза, и любов. Пред смъртната заплаха, що надвисваше над неверния възлюбен, потиснатата любов отново припламна с още по-голяма сила.
Заряза клетата и храм, и дом, и бог, и родина. И се втурна да спасява врага на народа и на бога си. Мушна в пазва златото си, спусна се надолу по Нестос54. Достигна Абдера, срещу Тасос. Оттам с търговска трирема прекоси Тракийското море55, осеяно с каменисти архипелази, и слезе в Киликия56. После, приставайки от един керван към друг, през Мидия и Сарди57, през Суза58 и Бактрия59, най-сетне след много месеци път достигна Персеполис, дотогава най-богатия от всички градове на света, а сега купчина развалини и пепелища. Такъв беше Александър — строител и разрушител в един образ. В пиянска оргия бе запалил той двореца на Дарий в Персеполис, за да няма по-хубави от градовете, които той щеше да създаде.
Продължи Орития по стъпките на Завоевателя. Бързаше лудо, за да не я преварят пратениците на Кеас с отровния пръстен. Само от нейната бързина сега зависеше съдбата на Александра.
Уви! Не успя. Закъсня. Когато най-сетне, се добра до Вавилон, войската тръгваше на Изток, към Индия. Великият бе решил да завоюва целия свят.
Обезумяла от възбуда, забравила себе си и света, Орития се спусна тичешком покрай войнишката колона от кънтящо желязо. Спусна се напред, където яздеше в целия си източен блясък, окръжен от етерите60 и соматофилактите61 си, той, самият Александър, още по-мъжествен, по-величествен и по-богоподобен. А наоколо народът, многоликият и разноезичен народ на Вавилон, крещеше от възхита и го засипваше с цветя.
На вдигнатата му за поздрав ръка блестеше коварният накит.
Орития не размисли, не прецени. Подала се на лудия си порив миг по-скоро да отиде при него, да изтръгне зловещия пръстен и да го запокити в праха, да го спаси — тя се хвърли към него през една пролука между телохранителите му.
— Александре, чакай!
В общата врява, в крясъка на тълпата, в писъка на сирингите62, в бумтежа на тъпаните, в звъна на метала, той не я чу. Отмина напред величествен и недостижим.
А телохранителите бяха на местата си. Още при първите й крачки няколко силни ръце я сграбчиха и дръпнаха назад. Не за пръв път жени заговорнички, озлобени и фанатизирани, тръгнали да мъстят за избити от завоевателите близки, за разрушени домове, за безчестие, опитваха да се доближат до него, за да го убият. Претърсиха я набързо. И намериха скрития под пеплоса й тракийски нож — акинак63, от който тя никога не се бе делила. Повече не разпитваха.
Лизимах, както яздеше зад Великия, само се обърна и подметна през рамо:
— Да се ослепи!
Още там, докато се източваше войската, изгориха очите й с врял оцет. И я захвърлиха на пътя. Да плаче и да проклина — и Лизимах, и своята орис, и себе си самата.
По-добре да беше умряла още там. Ала тя остана да живее. Помисли, че макар и сляпа, би могла да го намери отново, за да го предупреди. Никой друг освен нея не би могъл да го спаси. Заради него остана жива.
С просия, сред ругатни и гаври, отново се помъкна подире му.
И сред просяците достигаше мълвата за болестта му — за треската, що го разтърсвала все по-често, безпричинните му припадъци, безсмислените му пристъпи на ярост и губене на памет. И зачестилите напоследък, непознати доскоро поражения, за безславното му завръщане, след като бе достигнал реката Хидасп64 в Индия. Говореха, че е забравил и военното си умение, и целта, на която се бе обрекъл. Отровата вършеше своето злокобно дело. Отмъщението на победените поразяваше победителя.
59
Бактрия — Персийска провинция, която обхваща част от днешните земи на Афганистан (Южна Бактрия, или Афгански Туркестан); северните части на Бактрия са в съвременните Таджикистан и Узбекистан.