Жените, от които бе очаквал тъй много; чиято красота се бе надявал да превъплати във формите на изкуството, чиито непроницаеми инстинкти, удивително непоследователни и необясними, бе мечтал да увековечи в изживявания — просто се бяха оттеглили, за да се посветят на своето потомство. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — самата тяхна красота, привличаща ята мъже, им бе отнела шанса да го дарят с друго освен със сломено сърце и с някоя страница от объркани думи.
Еймъри си обясни изгубването на своята вяра в човешката помощ с няколко смели силогизма. Прие, че независимо от степента, в която тази викторианска война опустоши и покоси неговото поколение, то бе наследник на прогреса. Пренебрегна незначителните различия в изводите, защото — макар че някои от тях довеждаха до смъртта на милиони млади мъже — се поддаваха на обяснение (предполагайки, че Бърнард Шоу и Бернхарди50, Бонар Ло51 и Бетман-Холвег52 в края на краищата еднакво са наследници на прогреса дори само затова, че единодушно въстанаха срещу лова на вещици), пренебрегна и противопоставянето на изводите и подходи индивидуално към личностите, привидно израснали като водачи — тогава го отблъснаха несъответствията и противоречията във всяка от тях.
Ето напруимер Тортън Ханкок, уважаван от половината образовани люде в страната като авторитет по въпросите на живота, един човек, вярващ в кодекса, според който живееше, защото го бе изпитал в действителността; просветител на просветителите, съветник на президенти. И все пак Еймъри знаеше, че дълбоко в душата си този човек намираше опора в свещеник от друга религия.
Монсеньор, на когото се бе облягал самият кардинал, също бе изживял моменти на странни и ужасяващи колебания — необясними в една религия, която обясняваше дори неверието с формулировките на собствената си вяра; ако се съмняваш в съществуването на дявола, значи дяволът ти е внушил съмнение в съществуването си. Еймъри бе виждал с очите си как, за да се спаси от този ужас, монсеньор посещава домовете на безпросветни еснафи, как бясно поглъща евтини романчета, затъва в дребнавостта на всекидневието.
И този духовник, Еймъри ясно съзнаваше това, макар по-мъдър и по-чист, не бе съществено по-възрастен от него.
Еймъри бе останал сам — от малко оградено пространство той бе избягал в огромен лабиринт. Озовал се бе там, където е бил Гьоте, когато е започвал „Фауст“; там, където е бил Конрад, когато е създавал „Прищявката на Олмейър“53.
Еймъри си каза, че по силата на вродено ясномислие или на разочарование предимно две категории хора напускат ограденото пространство и се устремяват към лабиринта. Съществували са мъже като Уелс и Платон и те полусъзнателно са подхранвали една особена скрита правоверност, приемали са за себе си само онова, което е било приемливо за всички човеци — непоправими романтици, те, независимо от усилията, които са полагали, никога не са успявали да проникнат в лабиринта с абсолютната цялост на душите си; но от друга страна, е имало пионери-саблеборци, Самюъл Бътлър, Ренан, Волтер, които са напредвали по-бавно, а в някои случаи са стигали по-далеч, не в посоката на песимистичната умозрителна философия, а във всеотдайността си на вечното човешко усилие да се придаде положителна стойност на живота.
Еймъри сам се спря. За първи път в живота си той започна да се усъмнява силно във всички обобщения и афоризми. Бяха прекалено лесни, прекалено опасни за общественото съзнание. А обикновено в някаква подобна форма дълбоките идеи стигат до широкото съзнание след около трийсет години: Бенсън54 и Честъртън бяха популяризирали Юисманс и Нюман55; Шоу бе подсладил Ницше, Ибсен и Шопенхауер. Обикновеният човек научаваше за изводите на мъртвите гении от ловките парадокси и поучителните афоризми на някой посредник.
Животът беше дяволска неразбория… ръгби-мач, чийто рефер е отпратен, играчите до един са в засада, но всички настояват, че реферът е щял да бъде на негова страна…
Прогресът е лабиринт… хората се втурват сляпо в него, а после възбудено излизат и тръбят, че са го открили… невидимия крал — принципът на еволюцията… като пишат книги, започват войни… основават школи…
Дори да не бе егоцентричен, Еймъри би започнал всяко търсене от себе си. Той сам си беше най-добрият пример — ето го в дъжда, човешко същество с пол и гордост, възпряно от случая и от собствения си темперамент, от благото на любовта и бащинството, съхранено, за да даде своя дял в съграждането на живото съзнание на нацията.
50
Фридрих фон Берихарди (1849–1930) — немски генерал, командващ войските на Западния фронт по време на Първата световна война.
51
Бонар Ло (1858–1923) — английски политически деятел, станал министър-председател в 1922 г
53
„Прищявката на Олмейър“ (1897) — романния дебют на Джоузеф Конрад, който очертана основната тема в творчеството на писателя — самотата на човека в буржоазното общество.
54
Едуард Бенсън (1867–1940) — английски романист, изразяващ в произведенията си своето упование в моралния ред. Неговото творчество бележи окончателния край на декадентското направление в английската литература
55
Джон Нюман (1801–1890) — английски католически кардинал и религиозен писател. С дейността на Нюман е свързани обновителното движение в английския католицизъм.