Дребният човек беше забележителен единствено с пълното си разтваряне в личността на другия. Беше от нисшия секретарски тип, който към своята четирийсетгодишнина отпечатва върху визитните си картички „Помощник на президента“ и без въздишка се отдава до края на живота си на позьорство, купено от втора ръка.
— Далече ли отивате? — попита дребният с безразлично любезен тон.
— Доста.
— И вървите пеш заради физическата форма?
— Не — лаконично отговори Еймъри, — вървя пеш, защото нямам пари за влак.
— Аа! — И след кратка пауза: — Работа ли търсите? Работа има колкото искате — продължи той доста сухо. — Това, дето го говорят за безработицата, са празни приказки. Западът например особено се нуждае от работна ръка. — Той подчерта „Западът“ с широк жест на ръката встрани. Еймъри кимна учтиво. — Имате ли някаква специалност?
Не, Еймъри нямаше специалност.
— Чиновник ли сте?
Не, Еймъри не е чиновник.
— С каквото и да се занимавате — продължи дребният мъж, сякаш се съгласяваше с нещо, което Еймъри бе казал, — сега е времето на големите възможности и на деловите перспективи. — Той хвърли отново бърз поглед към големия човек, както неволно адвокатът, въртящ на шиш някой свидетел, поглежда крадешком към съдебните заседатели.
Еймъри реши, че трябва да отговори нещо, и да го убиеха, не можа да измисли друго освен онова, което изтърси:
— Разбира се, искам да имам много пари…
Дребният се изсмя кисело, но добросъвестно.
— Днес всички искат това, но никой не иска да си го изработи.
— Съвсем естествено и здравословно желание. Почти всички нормални хора искат да са богати без особено усилие — освен магнатите от сериозни пиеси, които са готови „през всичко да минат“. А вас не ви ли привличат лесните пари?
— Разбира се, че не — възмути се секретарят.
— И — продължи Еймъри, без да му обръща внимание — тъй като сега съм много беден, обмислям да приема социализма като своя твърдина.
Двамата мъже любопитно го стрелнаха с очи.
— Тия бомбохвъргачи… — Дребният млъкна, защото от гръдния кош на големия мъж тежко се надигна:
— Ако бях помислил, че сте от бомбохвъргачите, щях да ви закарам право в затвора в Нюарк. Такова е мнението ми за социалистите.
Еймъри се засмя.
— Какъв сте вие? — попита големият мъж. — Салонен болшевик, идеалист? Трябва да призная, че не виждам голяма разлика между тях. Идеалистите само хайлазуват и пишат небивалици, за да мътят главите на бедните имигранти.
— Какво пък — отвърна му Еймъри, — ако да си идеалист, е безопасно и изгодно, бих опитал.
— Какво е затруднението ви? Изгубили сте си работата?
— Не съвсем, но… може и така да се каже.
— Какво работехте?
— Пишех текстове за рекламна агенция.
— В рекламата се печелят много пари.
Еймъри се усмихна сдържано:
— Добре, съгласен съм, може да се печелят пари. Талантът вече не гладува. Днес дори изкуството печели достатъчно, та да е сито. Творци рисуват кориците на вашите списания, творци пишат вашите рекламни текстове, творци композират рагтайм за вашите театри. С голямото комерсиализиране на печатната дейност вие сте осигурили безвредно прилично занимание на всеки гений, който би могъл да си издълбае ниша в пантеона на човечеството. Но пазете се от оня творец, който е и интелектуалец. Творецът, който не може да бъде подравнен — оня, който е като Русо, Толстой, Самюъл Бътлър, Еймъри Блейн…
— Този пък кой е? — попита подозрително дребният.
— Как да ви кажа — отвърна Еймъри, — той е… интелектуалец, не много известен в момента.
Дребният пусна своя добросъвестен смях и изведнъж замлъкна под унищожителния поглед на Еймъри.
— На какво се смеете?
— Ох, тия интелектуалци…
— Знаете ли какво означава тази дума?
Очичките на дребния неспокойно трепнаха.
— Обикновено означава…
— Винаги означава умен и високообразован — прекъсна го Еймъри. — Означава човек, който борави с активно познание за опита на човечеството. — Еймъри си позволи да бъде крайно груб. Обърна се към големия човек. — Този младеж — посочи с пръст секретаря и наблегна на последната дума с тон, сякаш произнесе „пиколо“, като, естествено, нямаше предвид възрастта му — страда от повсеместната размътена представа за съдържанието на най-общоизвестни думи.
— Вие се обявявате против контрола на капитала над словопечатането? — попита го големият и впери в него цайсите си.
— Да, и отказвам да им подарявам умствения си труд. В мен се изгради впечатлението, че същността на бизнеса, в който попаднах, се състои в изстискването и обидно ниското заплащане на чета тъпаци, които го търпят.