— Хайде сега — възрази големият мъж, — не можете да отречете, че който работи, е платен много добре, при това за пет-шестчасов трудов ден, направо е смешно. А ако на туй отгоре е и профсъюзен член, не можеш си откупи от него и един ден честен труд.
— Сами сте си виновни — настоя Еймъри. — Вие никога не правите отстъпки, докато не ви ги изтръгнат със сила.
— Кои сме ние?
— Вашата класа, класата, към която и аз доскоро принадлежах. Онези, които по наследство или с упорство, или с пресметливост, или с нечестност са станали класата на парите.
— Да не би да си въобразявате, че ако оня работник там на пътя притежаваше парите, щеше по-охотно да се раздели с тях?
— Не, но какво общо има той с това, което казвам?
По-възрастният мъж се замисли.
— Добре, признавам, че няма. Но защо ми се струва, че все пак има!
— Всъщност — продължи Еймъри — той ще се държи още по-зле. Нисшите класи са по-ограничени, по-неприятни и като индивиди по-егоистични, а в края на краищата и по-тъпи. Но това няма нищо общо с нашия въпрос.
— Какъв точно е въпросът?
Тук се наложи Еймъри да замълчи, за да обмисли какъв е въпросът.
Еймъри изковава ново определение
— Когато умният и образован човек попадне в лапите на живота — започна бавно Еймъри, — с други думи, когато се ожени, в девет случая от десет отношението му към съществуващите обществени условия става консервативно. По свой начин той може да бъде всеотдаен, отзивчив, дори справедлив, но главната му работа е да обезпечава семейството си и да притежава. Жена му го пришпорва — от десет хиляди на година към двайсет хиляди, после още и още, каторга в оградено място без прозорци. Той е свършен! Животът го е спипал! Не можа да се измъкне! На този човек духът му е бракосъчетан.
Еймъри помълча и си помисли, че последната фраза никак не е лоша.
— Някои мъже — продължи той — успяват да се изплъзнат от хватката. Това са мъжете, чиито жени може би нямат социални амбиции, или онези, които може би са попаднали на едно-две изречения в някоя „опасна книга“ и са намерили в тях удовлетворение. Някои пък като мен може би са поели по пътя към каторгата, но са били повалени, преди да стигнат. Така или иначе, това са конгресмените, които не могат да бъдат подкупени, президентите, които не се занимават с политиканство, писателите, ораторите, учените, държавниците, които не са позволили да бъдат превърнати в брашнени чували от шепа жени и деца.
— Това ли е истинският радикал?
— Да — отвърна Еймъри. — В различни варианти, разбира се, като се почне от обезверените критици като Торнтън Ханкок. Та, искам да кажа, този духовно не-бракосъчетан човек не разполага с пряка власт, защото за нещастие мъжът, чийто дух е бракосъчетан, като вторична последица от гонитбата на пари, е успял да сложи ръка на големия вестник, на популярното списание, на влиятелния седмичник. И защо? Само за да може госпожа Вестник, госпожа Списание или госпожа Седмичник да има по-скъпа лимузина от онова семейство Нефт отсреща или от семейство Цимент зад ъгъла.
— Какво лошо има в това?
— Лошото е, че по този начин богатите стават блюстители на интелектуалното съзнание и съвсем естествено онзи, който притежава пари в дадена обществена система, няма да рискува щастието на собственото си семейство, като пусне във вестника си шумна пропаганда на друга система.
— И все пак тази пропаганда се появява — каза големият човек.
— Къде? В дискредитираната пиеса. В скапани седмични вестничета на евтина хартия.
— Няма да споря, продължавайте.
— Първият момент от моята теза е, че в резултат от стечението на няколко условия, главното между които е семейството, се очертават два вида умове. Единият приема човешката природа такава, каквато е, и използува нейната плахост, слабост и сила за свои цели. Противоположен на него е небракосъчетаният дух, който непрекъснато търси нови системи, способни да контролират и да противостоят на човешката природа. Неговата задача е по-трудна. Сложен е не животът, а борбата животът да бъде направляван и контролиран. Тази борба е негова. Той е частица от прогреса — а духовно бракосъчетаният не е.
Големият измъкна три тлъсти пури и ги предложи, наредени върху огромната му длан. Дребният взе едната, Еймъри поклати глава и посегна към цигарите си.
— Продължавайте — каза големият човек. — Отдавна исках да послушам някои от вашите хора.
Набиране на скорост
— Съвременният живот — поде Еймъри отново — вече се мени не от век на век, а от година на година, десет пъти по-бързо, откогато и да е — населението се удвоява, цивилизациите взаимно се проникват, икономическа обвързаност, расови проблеми, а ние се помайваме. Идеята ми е, че трябва да се движим много по-бързо.