— Но ако не сте сигурен…
— Това няма никакво значение — извика Еймъри. — Положението ми не може да бъде по-лошо. А една обществена революция би могла да ме изтласка на върха. Разбира се, себелюбив съм. Но живея с чувството, че в твърде много износени системи съм като риба на сухо. От целия ми випуск в университета аз като че ли съм един от двайсетината студенти, които извлякоха прилично образование. А в отбора по ръгби приемаха всеки тъпоумен зубрач, само не и мен, нямах право, защото някакъв склерозирал глупак бе постановил, че всички трябва да владеем коничните сечения. Ненавиждах армията. Ненавиждах бизнеса. Влюбен съм във всяка промяна и съм убил в себе си съвестта…
— Значи ще вървите и ще проповядвате, че трябва да се движим по-бързо.
— Това поне е безспорно — не се предаваше Еймъри. — Реформите няма да настигнат нуждите на цивилизацията, докато сами не ги подгоним. Политиката на самотека е като да глезиш дете, уверявайки го, че в края на краищата то ще стане порядъчен човек. То ще стане — но ако го принудиш.
— Но вие сам не вярвате във всички тия социалистически бръщолевици, които наговорихте.
— Не знам. До разговора с вас не се бях замислял сериозно. В половината от нещата, които казах, не съм сигурен.
— Озадачавате ме — каза големият човек, — но всички сякаш сте такива. Чувал съм, че независимо от всички свои доктрини Бърнард Шоу бил най-взискателният драматург по отношение на хонорарите си. До последния фардинг.
— Всъщност — каза Еймъри — аз просто установявам, че в мен говори търсещият ум на едно неспокойно поколение и ми дава всички основания да посветя ума и перото си на радикалите. Дори ако дълбоко в себе се мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново. В различни моменти от живота си съм мислил, че го разбирам правилно, но вярата е нещо трудно. В едно поне съм сигурен. Ако животът не е търсене на светия Граал, може да бъде страхотно забавна игра.
Известно време никой не проговори, после големият човек попита:
— В кой университет сте учили?
— В Принстън.
Големият изведнъж, се оживи. Изразът на цайсите му едва доловимо се промени.
— И аз изпратих сина си да учи в Принстън.
— Така ли?
— Може да сте се познавали. Казваше се Джеси Ферънби. Загина във Франция миналата година.
— Познавах го много добре. Всъщност беше един от най-близките ми приятели.
— Той беше… ъъ… много добро момче. Бяхме много привързани един към друг.
Еймъри започна да долавя сходство между бащата и загиналия син и си помисли, че през цялото време е изпитвал чувство за нещо далечно познато. Джеси Ферънби, приятелят от университета, извоювал короната, към която Еймъри се бе домогвал. Колко отдавна бе това!… Какви деца бяха тогава и как не жалеха сили за сините ленти…
Колата забави пред входа на огромно имение, опасано с гъст плет и висока желязна ограда.
— Защо не се отбиете да обядваме?
Еймъри поклати глава.
— Благодаря, мистър Ферънби, но трябва да продължавам.
Големият човек му подаде ръка. Еймъри прекрасно виждаше, че това, дето бе познавал Джеси, далеч натежаваше над неодобрението, което бе събудил с мненията си. Как въздействат призраците върху хората! Дора дребният човек поиска да му стисне ръката.
— Довиждане! — извика мистър Ферънби, докато колата завиваше и влизаше в алеята. — На вас желая успех, на теориите ви — неуспех.
— Благодаря, подобно, сър — извика Еймъри, усмихна се и махна с ръка.
„Далече от камината, далече от уютната стая“
На осем часа път пеша от Принстън Еймъри седна на банкета и се загледа в стегнатата от студа земя. Природата в по-грубия си вид, когато, взреш ли се отблизо, виждаш цветя, наядени от пеперуди, и мравки, неуморно пъплещи в тревата, носи винаги разочарование; природата, представена от небеса, води и далечни хоризонти, е много по-привлекателна. Мразът и предвещанието на зимата сега го изпълваха с вълнение, насочваха мислите му към дивата схватка между отборите на „Сейнт Риджисис“ с „Гротън“ отпреди памтивека, отпреди седем години — и към оня есенен ден във Франция преди дванайсет месеца, когато, залегнал с взвода си във високата трева, чакаше да затрака картечницата. Видя двете картини едновременно, и двете разпалваха в него някакъв първичен възторг — две игри, които бе играл, различни по тръпчивост, свързани по някакъв особен начин, отделящи се от Розалинд и от темата за лабиринта, до който в крайна сметка бе сведен животът му.