— Целуни ме пак — долетя гласът й от бездънна празнота.
— Не искам — чу се той да произнася. И ги притисна нова тишина.
— Не искам! — повтори той разпалено.
Майра скочи, страните й пламтящи от наранена суета, голямата панделка в косата й отзад съответно разтреперана.
— Мразя те! — изкрещя тя. — Да не си посмял да ми проговориш!
— Какво! — заекна Еймъри.
— Ще кажа на мама, че си ме целувал! Ще видиш! Ще видиш! Ще кажа на мама и тя ще забрани да си играя с тебе!
Еймъри стана и я зяпна безпомощно, сякаш гледаше непознато животно, за чието присъствие на земята дотогава не бе подозирал.
Вратата внезапно се отвори и на прага се появи майката на Майра, която въртеше из ръцете си лорнет.
— Е, деца — започна тя и грациозно намести лорнета, — портиерът ми каза, че сте вече тук… Приятно ми е да се запозная е тебе, Еймъри.
Еймъри, втренчен в Майра, очакваше катастрофата — но нищо подобно не се случи. Цупенето се стопи, яркорозовото избледня и когато отговори на майка си, гласът на Майра беше ведър като лятно езеро:
— Ами ние тръгнахме толкова късно, мамо, та си помислих, че е по-добре да…
Той чу екота на писъци и смехове отдолу и долови блудкавия мирис на горещо какао и сладкиши, докато мълчаливо следваше майката и дъщерята по стълбите. Звуците от грамофона се размесваха с пригласящите гласове на много момичета, в него се надигна мека топлина и се разля по цялото му тяло:
Моментална снимка на младия егоцентрик
Еймъри изкара почти две години в Минеаполис. През първата зима той носи мокасини, чиято рождена окраска беше жълта, но след многобройни наслоения от боя и нечистотии те придобиха цвета на зрелостта си — мръсно зеленикаво-кафяв; ходеше с късо палтенце от дебел кариран двулицев плат, скроено като военна куртка, и с дълга като чорап червена плетена шапка. Неговото куче, Граф Дел Монте, изяде червената му шапка, та чичото му подари друга, сива, която се нахлузваше през лицето. Бедата със сивата шапка беше, че дишаше в нея и дъхът му замръзваше. Един ден бузата му се вкочани под тая проклетия. И въпреки че здраво я разтри със сняг, тя пак си стана синьо-черна.
Веднъж Граф Дел Монте изяде цяла кутия синка, но нищо не му се случи. След време обаче се побърка и хукна бясно по улицата, като се блъскаше в оградите, търкаляше се из канавките, докато изчезна по своя смахнат път от живота ка Еймъри. Еймъри плака, прострян на леглото си.
— Горкичкият ми малък Граф — хълцаше той. — Ох, горкичкият ми малък Граф!
След няколко месеца той заподозря Графа в блестящо изиграна сцена на полудяване.
Еймъри и Фрог Паркър решиха, че най-великото изречение в литературата се съдържа в третото действие на „Арсен Люпен“.
Всяка седмина, в четвъртък и събота, те сядаха на първия ред на дневните представления. Изречението гласеше:
„Ако човек не може да бъде велик творец или велик войник, най-добре е да стане велик престъпник!“
Еймъри се влюби отново и написа стихотворение. Следното:
Интересите му бяха: дали Макгъвърн от Минесота ще заеме първо или второ място в националното футболно първенство, как да прави фокуси с карти, как да прави фокуси с монети, шанжановите вратовръзки, как се раждат децата и дали Браун с трите си пръста наистина подава бейзболната топка по-добре от Кристи Матюсън.
Между другото той прочете: „За честта на училището“, „Малките жени“ (два пъти), „Общо законодателство“, „Сафо“, „Опасният Дан Макгру“, „Широкият път“ (три пъти), „Падението на рода Ъшър“, „Три седмици“, „Мери Уеър“, „Приятелят на малкия полковник“, „Гунга Дин“, „Вестник на полицията“ и Сборник с хумористични четиристишия.
Пристрастието му към историята се равняваше по Хенти2 и страшно обичаше веселите истории за убийства на Мери Робъртс Райнхарт3.
Училището развали изискания му френски и му внуши отвращение към признатите писатели. Неговите учители го смятаха за мързелив, безотговорен и повърхностно умен.
2
Джордж Алфред Хенти (1832–1902) — английски журналист, автор на приключенско-исторически романи за деца и юноши.
3
Мери Робъртс Райнхарт (1876–1958) — нашумяла американска писателка, авторка на криминални четива и романи на ужаса.