Събра къдрици от косите на много момичета. И носеше пръстените на някои от тях. В края на краищата се стигна дотам, че не можеше да приема повече пръстени поради нервния си навик да ги дъвче и обезобразява. Оказа се, че това почти винаги събуждаше ревнива подозрителност у следващия наемател.
Това лято Еймъри и Фрог Паркър ходеха на театър веднъж в седмицата. След представленията те се разхождаха бавно към къщи в уханието на августовските нощи мечтаеха, провирайки се през веселата блъсканица по авенютата Хенепин и Николет. Еймъри не проумяваше как може хората да не забелязват, че е момче, белязано за слава, и когато лица от тълпата се обръщаха към него и безразличните погледи пресрещаха очите му, той приемаше най-романтичното си изражение и пристъпваше по въздушните възглавници, застилащи асфалта, на четиринайсетгодишните.
А всеки път след лягане чуваше гласове — неясни, приглушени, омайващи — току под прозореца си и преди да потъне в сън, бленуваше някои от любимите си сънища наяве — онзи, в който става знаменит полузащитник или другия, за японското нашествие, когато го произвеждат генерал — кай-младия в света. Винаги сънуваше постигането и никога състоянието. Това също бе характерно за Еймъри.
Кодекс на младия егоцентрик
Преди да го приберат обратно в Лейк Джинива, той се бе появил смутен, но вътрешно сияещ, в първите си дълги панталони, към които бе добавил виолетова плисирана вратовръзка около якичката „Белмонт“ с безупречно срещащи се на гръкляна ръбове, виолетови къси чорапи и носна кърпа с виолетов бордюр, която се подаваше от малкото му джобче. Но много по-важно от това — той бе формулирал своята първа философия, кодекс за живота си, който най-приблизително можем да определим като своеобразен аристократичен егоцентризъм.
Беше осъзнал, че онова, което е в най-добър негов интерес, е свързано с интересите на една друга променлива личност, чийто етикет, за да се отъждествява миналото му винаги с него, е Еймъри Блейн. Еймъри сам се охарактеризира като щастлив младеж със заложби за безкрайно развитие и към доброто, и към злото. Не се смяташе за „силен характер“, но разчиташе на способностите си (бързо схващам) и на умственото си превъзходство (чета купища дълбокоумни книги). Гордееше се с факта, че никога не можеше да стане гений на техниката или на точните науки. Но нямаше други висоти, към които пътят му да е препречен.
Физически: Еймъри се смяташе за изключително красив. И беше. Въобразяваше си, че притежава неразкрити спортни дарби и че е пластичен танцьор.
Светски: В това отношение положението му може би беше най-опасно. Удостоил се бе с личност, обаяние, привлекателност, самоувереност, със сила да властва над всички мъже на неговата възраст и с таланта да очарова всички жени.
Умствено: Завършено, неоспоримо превъзходство.
Налага се обаче да признаем нещо. Съвестта на Еймъри беше малко пуританска. Не че й се поддаваше — по-нататък в живота си той почти я задуши, — но на петнайсет години тази съвест го караше да се възприема за много по-лош от останалите момчета… безскрупулност… стремеж да влияе на хората почти във всичко, дори за лошо… известна студенина и неспособност да обича, достигащи на моменти до жестокост… непоследователно чувство за чест… отвратителен егоизъм… озадачаващ потаен интерес към всичко, свързано със секса.
Освен това една друга странна слабост дълбаеше пукнатина в маската му… всяка остра фраза от устата на по-голямо момче (а по-големите момчета най-често го презираха) можеше да го изтръгне от позата му и да го хвърли в кисела чувствителност или в притеснена тъпота… той беше роб на собствените си настроения и съзнаваше, че макар да бе способен на безразсъдство и дързост, не притежава нито смелост, нито постоянство, нито самоуважение.
Суета, смекчена ако не от самопознание, то поне от самомнителност, отношение към хората като към автомати на неговата воля, желание „да задмине“ колкото може повече момчета и да стигне мъглявия връх на света… с тази биография Еймъри навлезе в юношеството.
Подготвяне за голямото приключение
Със средлятна отмалялост влакът намали при Лейк Джинива и Еймъри зърна майка си, която го чакаше в своя автомобил на алеята от сгур пред гарата. Автомобилът беше цяла антика, от най-ранните модели, боядисан в сиво. Видът на стройните й рамене, както елегантно бе седнала в колата, и на лицето й, в което красотата и достойнството се съчетаваха, за да се слеят в нейната мечтателна, ненадейно припомнена усмивка, внезапно го изпълни с безмерна гордост. След сдържаната им целувка и на влизане в автомобила го прониза мълниеносен страх дали не е изгубил обаянието, необходимо, за да бъде достоен за нея.