Вилхелм Хауф
Отсечената ръка
Роден съм в Константинопол. Баща ми беше драгоманин1 при Портата2, но наред с това въртеше доста доходна търговия с благовонни есенции и копринени платове.
Даде ми добро възпитание, като или самият той се занимаваше с мен, или ме изпращаше на уроци при нашия свещеник. Първоначално ме тъкмеше един ден да поема дюкяна му, но когато видя, че способностите ми надхвърлят очакванията му, по съвет на свои приятели реши да стана лечител, защото ако един лечител успееше да изучи нещо повече от обикновените знахари, дето викат по константинополските пазарища, можеше да му се усмихне щастието.
У дома идваха много франки и един от тях придума баща ми да ме пусне да замина за родната му страна, за град Париж, където такива неща можели да се научат най-добре, и то без пари; той самият предложи услугите си — на път към къщи да ме вземе със себе си, при това безвъзмездно. Баща ми, който на младини също беше пътувал по света, се съгласи и франкът ми заръча след три месеца да бъда готов. При мисълта, че ще видя чужди земи, бях извън себе си от радост и очаквах с нетърпение мига, когато корабът ни щеше да излезе в открито море.
И ето че франкът приключи с търговските си дела и бе готов за пътуването.
Вечерта преди заминаването ми баща ми ме вкара в една малка спалня. Там на масата съзрях хубави дрехи и оръжия. Но това, което привлече погледа ми, бе една голяма купчина злато, защото дотогава не бях виждал толкова много жълтици, събрани на едно място. Баща ми ме прегърна и рече:
— Виж, сине мой, приготвил съм ти дрехи. Тези оръжия са за теб, те са същите, които ми даде дядо ти, като тръгвах на гурбет. Знам, че можеш да ги въртиш, но не посягай към тях, освен ако не са ти нужни за отбрана. Ала тогава не ги жали! Богатството ми не е голямо — виж, разделил съм го на три части. Едната е за теб, с другата аз ще преживявам и ще ми служи за черни дни, а третата част е свидна, няма да позволя никой да се докосне до нея. Тя ще ти потрябва, ако изпаднеш в беда!
Така говореше баща ми, а очите му бяха пълни със сълзи, може би предусещаше какво ме очаква, защото така и не го видях повече.
Плаването премина добре; скоро пристигнахме в страната на франките и след шест дни път по суша се озовахме в големия град Париж. Тук моят франкски приятел ми нае стая и ме посъветва внимателно да си служа с парите, които общо наброяваха две хиляди жълтици. Живях три години в този град и се учех на неща, които добрите лечители трябва да могат, но ако кажа, че стоях там с удоволствие, ще излъжа, защото не ми се понравиха тамошните привички, а и добри приятели — все млади благородници — имах малко.
Копнежът ми по родината накрая стана неудържим, през цялото време не бях чувал нищо за баща си, затуй се възползвах от една добра възможност да се прибера у дома.
Като лечител от свитата на едни франкски пратеници до Великата порта успях благополучно да се завърна в Стамбул, но намерих бащината си къща залостена. Съседите, като ме видяха, се почудиха и ми съобщиха, че баща ми се поминал преди два месеца, а отчето, което ме беше учило в младите ми години, ми донесе ключа от дома. Сам и сиротен се нанесох в опустялата къща. Намерих всичко така, както го беше оставил баща ми, само златото, което бе обещал да пази за мен, липсваше. Попитах за него отчето, а то се поклони и рече:
— Баща ви умря като праведен християнин, защото завеща златото си на църквата.
Това беше и си остана непонятно за мен, но какво можех да сторя? Нямаше хора, които да свидетелстват срещу свещеника, и трябваше да съм щастлив, че не беше приел като завещани къщата и стоките на баща ми. Това беше първото нещастие, което ме сполетя.
Оттам насетне последваха удар след удар. Не можах да се прославя като лечител, защото се срамувах да крещя по пазарищата като останалите знахари и навсякъде усещах, че ми липсваше препоръката на баща ми, който, ако беше жив, щеше да ме въведе сред най-богатите и знатните в града, които бяха забравили вече бедния Залейкос. Стоките на баща ми също застояваха, защото след смъртта му купувачите се бяха отдръпнали, а нови трудно можеха да се привлекат. Като се размислих за безутешното си положение, ми дойде наум, че във Франкия често бях виждал сънародници да кръстосват пътищата и да предлагат стоките си по градските пазари. Спомних си също, че хората купуваха от тях с охота, защото стоките идеха от чужбина и такава търговия беше сто пъти по-изгодна. С това решението ми беше взето. Продадох бащината си къща, поверих част от получените пари на един верен приятел, а с останалите купих стока, която рядко се срещаше във Франкия — шалове, копринени изделия, мехлеми и балсами. Платих място на един кораб и се отправих на второто си пътешествие към Франкия. Когато дворците на Дарданелите останаха зад гърба ми, усетих, че щастието отново ми се е усмихнало. Кръстосвах по големите и малките градове на Франкия и навсякъде срещах радушни купувачи. Приятелят ми от Стамбул непрекъснато ми изпращаше нова стока и аз от ден на ден ставах по-богат. Когато най-сетне бях спестил толкова, че да се осмеля да се заловя с по-голяма търговия, преместих стоките си в Италия. Трябва да призная обаче, че работата ми на лечител спомогна немалко за замогването ми. Пристигнех ли в някой град, пусках бележка между хората, че е дошъл гръцки лечител, който е излекувал не знам колко си болни. Така с помощта на балсамите и илачите изкарах някой и друг цехин3.
3
Истор. — наименование на златния дукат, сечен във венецианския монетен двор през XVIII в.