За мантията се намериха много мераклии, тъй като тя биеше на очи с извънредната си хубост. Но никой не приличаше поне малко на непознатия и не възнамеряваше да наброи високата цена от двеста цехини. Направи ми впечатление, че като питах този или онзи дали има друга подобна мантия във Флоренция, всички отвръщаха с „не!“ и ме уверяваха, че не са виждали толкова скъпа дреха, изработена при това с такъв вкус.
Вече се свечеряваше, когато в дюкяна ми влезе един млад мъж, който често ме навестяваше, а и дори в същия ден ми беше предложил цял куп пари за мантията, хвърли кесия с цехини на тезгяха и викна:
— За Бога, Залейкос, ще купя твоята мантия, пък ако ще след това да стигна до просешка тояга! — и веднага се зае да отброява златните пари.
Видях се в голяма беда. Бях окачил мантията може би само за да привлека вниманието на непознатия, а ето че се беше намерил един заблуден млад човек, готов да плати невероятната цена. Но какво можех да сторя? Отстъпих. Защото, от друга страна, се радвах, че съм добре обезщетен за нощното си приключение. Младежът наметна мантията и тръгна да си върви, но на прага на дюкяна се върна, махна една хартийка, закрепена за дрехата и каза:
— Господин Залейкос, тук е закачено нещо, което май не е към наметалото.
Поех листчето с безразличие, но я виж ти! Там беше написано: „Тази нощ донеси в определения час мантията на «Понте Векио», очакват те четиристотин цехини!“
Стоях като поразен от гръм. Значи сам бях избягал от късмета си и изпуснал изгодата си! Но не мислих дълго, грабнах двестата цехини, настигнах онзи, който беше купил мантията, и му рекох:
— Вземи си обратно цехините, приятелю, остави ми мантията, невъзможно ми е да ти я продам!
Той първо помисли, че се шегувам, но като забеляза, че говоря сериозно, се ядоса от искането ми, нарече ме глупак и накрая стигнахме дори до бой. Но в тупаницата аз успях да му грабна мантията и много щастлив от това мислех да побягна с нея, когато младежът с викове за помощ привлече полицаите и те ме замъкнаха към съда. Съдията беше много изненадан от обвинението и отсъди мантията на противника ми. Тогава аз предложих на младия човек двайсет, петдесет, осемдесет, дори сто над неговите двеста цехини, само и само да ми остави мантията. Където не можаха да помогнат молбите ми, го сториха парите ми. Младият човек взе тлъстата пачка, а аз ликувайки грабнах мантията. Е, трябваше да се примиря с мисълта, че в цяла Флоренция ще ме сметнат за луд, но мнението на хората ми беше безразлично; по-добре от тях знаех кой печели от цялата работа.
Очаквах с нетърпение настъпването на нощта. По същото време като през предишната нощ аз се отправих с мантията под ръка към „Понте Векио“. Когато отекна последният звън на часовника, силуетът изникна от нощната тъмнина и се насочи право към мен. Това без съмнение бе мъжът от вчера.
— Носиш ли мантията? — попита ме той.
— Да, господине — отвърнах, — но тя ми струваше цели сто цехини.
— Знам — отвърна той. — Ето виж, тук са четиристотин.
Приближихме се до широките перила на моста и той отброи жълтиците. Бяха четиристотин; как прелестно блестяха на лунната светлина, блясъкът им радваше сърцето ми! Е, то не подозираше, че това бе последната му радост. Сложих парите в джоба си и ми се прииска да разгледам по-добре непознатия си доброжелател, но той държеше маска пред лицето си, през която ме прониза само острият поглед на тъмните му очи.
— Благодаря ви за добрината, господине — обърнах се към него, — какво ще искате от мен? Но предварително ви казвам, че не бива да е нещо нередно.
— Напразно се безпокоите — отвърна той, като се наметна с дрехата си, — трябва ми помощта ви на лечител, но не за жив човек, а за мъртвец.
— Как е възможно подобно нещо?
— Пристигнах със сестра си от далечна страна — заразправя ми той, като същевременно ми даде знак да го последвам. — Живеехме с нея тук у един приятел. Сестра ми се помина вчера скоропостижно от болест и роднините ни искат утре да я погребат. Стар семеен обичай обаче повелява всички мъртви да се заравят в гробовете на предците ни. Много хора, умрели на чужда земя, почиват там балсамирани. На роднините ни ще дам да погребат тялото й, на баща си обаче трябва да върна поне главата на дъщеря му, за да я види още веднъж.
Този обичай да се отрязват главите на любими близки хора ми се видя страховит, но от страх да не обидя непознатия не посмях да кажа нищо. Затова му отвърнах, че разбирам от балсамиране и се съгласих да ме заведе при покойната. Но не можах да се въздържа да не попитам защо всичко трябва да става толкова потайно през нощта. На това той отговори, че роднините му, които намирали намерението му за ужасяващо, щели да го възпрат през деня, но веднъж като се отрежела главата, те нямало какво вече да кажат. Също каза, че можел да ми донесе главата, но нещо отвътре не му давало сам да я отсече.