Междувременно бяхме стигнали до голяма, богата къща. Непознатият ми придружител посочи къде е целта на нощната ни разходка и ние минахме покрай главната й порта, влязохме през по-малка врата, която той внимателно затвори след себе си, и в тъмното се заизкачвахме по една извита стълба. Тя извеждаше в слабо осветен коридор, от който влязохме в стая, огряна от закрепена на тавана лампа.
Това бе спалня и в леглото лежеше покойната. Непознатият извърна лицето си от нея с вид на човек, който прикрива сълзите си. Посочи към леглото и ми заповяда добре и бързо да си свърша работата, след това излезе.
Аз приготвих ножа си, който като лечител носех винаги със себе си, и се приближих до леглото. От трупа се виждаше само главата, но тя беше толкова хубава, че неволно ме обзе силно съжаление. Тъмните коси на момичето се спускаха на дълги плитки, лицето беше бледо, очите затворени. Първо направих лек разрез на кожата, както правят лечителите, когато режат част от тялото. После извадих най-острия си нож и отведнъж й прерязах гърлото. Но, о, ужас! Покойната отвори очи, затвори ги отново, а дълбоката й въздишка показа, че едва сега се прощава с живота си. В същия миг от раната към мен шурна струя гореща кръв. Това ме увери, че едва сега бях убил бедното момиче. Че беше мъртва, нямаше никакво съмнение, защото от такава рана няма спасение. Няколко минути стоях слисан и поразен от случилото се. Червената мантия ли ме беше излъгал или сестра му се беше преструвала на умряла? Второто ми се струваше по-вероятно. Но аз не можех да кажа на брата на покойната, че един по-бавен разрез щеше да събуди заспалата, но не и да я умъртви, затова се заех да й отсека главата изцяло. Но умрялата изстена отново, изпружи се в спазъм и умря. Тогава страхът ме надви и аз, целият разтреперан, изхвърчах от покоите й. Но навън в коридора беше здрачно, защото лампата беше загасена. Нямаше и следа от моя придружител и за да стигна до витата стълба, аз трябваше в тъмното да се придвижвам пипнешком по стената. Открих я най-накрая и къде падайки, къде плъзгайки се, се смъкнах по нея. Долу също нямаше жив човек. Крепейки се да не падна, напипах вратата и когато излязох на улицата, взех да дишам по-леко, защото в къщата направо ми беше призляло. Подгонен от собствения си страх, побягнах към жилището си и там се заврях във възглавниците в леглото, за да забравя ужасното нещо, което бях извършил. Но сънят бягаше от мен и чак утринта ме накара да се опомня. Мислех, че мъжът който ме беше подвел да извърша тази долна постъпка, както ми изглеждаше, няма да ме издаде. Реших веднага да отида в дюкяна си и да се старая да си придавам колкото се може по-безгрижен вид! Но, о, небеса! Едно ново обстоятелство, което не бях открил дотогава, засили притесненията ми още повече. Шапката, поясът и ножът ми липсваха и не знаех дали съм ги оставил в стаята на убитата или съм ги изгубил по време на бягството. За съжаление първото изглеждаше по-вероятно и това правеше възможно разкриването на убийството.
Отворих дюкяна си по обичайното време. Съседът ми дойде да ме види както всяка сутрин, защото беше приказлив човек.
— Ай, какво ще кажете за ужасната история, която се е случила тази нощ? — подхвана той.
А аз се правех, че нищо не знам.
— Как може да не знаете — целият град говори за това! Да не знаете, че най-красивото цвете на Флоренция, Бианка, дъщерята на губернатора, е била убита тази нощ? Ах, колко весела беше само, като я видях вчера! Разхождаше се с годеника си, та нали днес щеше да е сватбата им!
Всяка дума на съседа ми ме пробождаше като нож в сърцето. Колко пъти само изживях кошмара от предишната нощ, защото от устата на всеки следващ клиент историята звучеше все по-ужасно, но никой не можеше да опише страхотията, на която лично бях свидетел. Към обяд дойде един човек от съда и ме помоли да останем насаме.
— Сеньоре Залейкос, — заговори той, като извади вещите, които ми липсваха, — тези неща ваши ли са?
Помислих си дали категорично да отрека, че ми принадлежат, но през отворената врата видях хазяина си и други познати, които можеха да свидетелстват срещу мен, реших да не усложнявам нещата с лъжи и признах, че показаните вещи са мои. Съдебният служител ме помоли да го последвам и ме заведе в голяма сграда,която скоро разпознах, че е затвор. Там ми показа килия, в която да стоя до следващо нареждане.