Като останах сам, се замислих и разбрах, че положението ми е ужасно. Мисълта, че бях убил човек, макар и против волята си, изплуваше отново и отново. Не можех да си простя, че блясъкът на златото ме беше пленил, защото иначе нямаше да попадна така сляпо в клопката. Два часа след арестуването ми ме изведоха от килията. По няколко стъпала надолу слязохме в голяма зала. Около една дълга маса с черна покривка бяха насядали дванайсет мъже, повечето от които старци. По дължината на залата от двете страни до стената бяха наредени скамейки, заети от най-знатните господа на Флоренция. В галериите, разположени на втория етаж, се бяха струпали зрителите. Когато пристъпих до черната маса, се изправи един мъж с мрачно, покрусено лице. Беше губернаторът. Той заяви на събралите си, че като баща не може да води заседанието и че този път предоставя съдийството на най-възрастния сенатор. Той беше най-малко на деветдесет години. Стойката му беше приведена, слепоочията му бяха покрити с рядка бяла коса, но очите му горяха още пламенно, а гласът му беше силен и уверен. Започна с въпроса дали признавам убийството. Аз помолих да ме изслуша и без да трепна и с ясен глас разказах какво бях сторил и какво знаех. Забелязах, че по време на разказа ми лицето на губернатора ставаше ту бледо, ту червено и когато приключих, той кресна ядосано:
— О, нещастнико, искаш да обвиниш другиго за престъплението, което си извършил от алчност.
Сенаторът му обърна внимание, че не може да се намесва, защото доброволно се беше отказал от правото си. И освен това каза, че както личало, не съм действал от алчност, защото според собственото му признание от убитата не било откраднато нищо. Да, и той продължи нататък. Обясни на губернатора, че трябва да вземат под внимание живота на убитата, защото само така можело да се прецени дали казвам истината или не. С това той закри съда, за да потърси отговор, както сам каза, в документите на починалата, предоставени му от губернатора. Аз бях отведен отново в затвора, където изкарах един тъжен ден, като горещо копнеех да бъде разкрита връзката между мъртвата и Червената мантия. На другия ден силно обнадежден, влязох в съдебната зала. На масата бяха сложени няколко писма. Възрастният сенатор ме попита дали те са написани с моя почерк. Като ги видях, разбрах че са написани от същия човек, който ми беше изпратил двете бележки. Казах това на сенаторите. Но това, изглежда, не им направи впечатление и ми отвърнаха, че може, а и сигурно сам съм ги писал, защото инициалът в края на писмата без съмнение бил „Ц.“ — първата буква от името ми. Писмата съдържаха заплахи към починалата и предупреждения, отнасящи се до сватбата, на която тя се бе решила.
Изглежда, губернаторът бе дал специални тълкувания, отнасящи се до моята персона, защото този ден с мен се държаха по-недоверчиво и строго. В моя защита аз пожелах да се позова на книжата си, които трябваше да са в стаята ми, но те отвърнаха, че са ги търсили, но не са ги открили. Така в края на съдебния процес бях загубил всяка надежда. На третия ден ме въведоха отново в залата, прочетоха ми присъдата — осъден на смърт за предумишлено убийство. Дотам значи я бях докарал. Изоставен от всички, които все още ми бяха скъпи на земята, далеч от родината си, в разцвета на младостта си трябваше да се простя с живота.
В този ужасен ден, фатален за съдбата ми, си седях самотен в килията, надеждата ме беше напуснала, мислите ми бяха сериозни, насочени само към смъртта. Тогава вратата се отвори и влезе един мъж. Спря се и дълго ме гледа мълчаливо.
— Отново те срещам, Залейкос — рече той.
На слабата светлина в килията първо не можах да го позная, но гласът му разбуди у мен стари спомени, това беше Валети, един от малцината ми приятели, които познавах от времето на моето обучение в Париж. Разказа ми, че случайно е пристигнал във Флоренция и че баща му е много почитан човек тук. Чул какво ме е сполетяло и дошъл да ме види за последен път и сам да научи как съм могъл така тежко да се провиня. Разказах му цялата си история. Той силно се озадачи и ме закле да му разкажа всичко като на единствен приятел и да не го лъжа. Заклех му се с най-тежката си клетва, че съм му казал истината и че нямам друга вина, освен че заслепен от златото, не бях усетил колко невероятно звучеше разказът на непознатия.
— Значи не си познавал Бианка? — попита ме той.
Уверих го, че не бях я виждал преди това. Валети ми разказа, че около присъдата, която губернаторът набързо ми бе наложил, се криела някаква голяма тайна. Хората разправяли, че съм познавал Бианка отдавна и че съм я убил, за да си отмъстя, задето е решила да се омъжи за друг. Обърнах му внимание, че всичко това много добре подхожда на Червената мантия, но че в действителност с нищо не мога да докажа участието му. Валети ме прегърна през сълзи и ми обеща да стори всичко, което е по силите му, за да спаси поне живота ми. Аз слабо се надявах, но знаех, че Валети е мъдър човек, вещ по законите и че ще направи всичко, за да ме спаси. Следващите два дни прекарах в неизвестност, но ето че Валети най-сетне се появи.