— Прав сте, господарю! — съгласи се водачът на стражата. — Ако ставаше дума за някоя сбирщина, можехме да си гледаме рахата, но от известно време отново вилнее ужасният Орбасан — значи трябва да сме нащрек.
Чужденецът запитал кой е този Орбасан и Ахмет, възрастният търговец, му отвърнал:
— Какви ли не предания се носят за този чудат мъж. Едни го смятат за свръхчовешко същество, защото може да победи в бой пет-шест души, други го смятат за смел френец, прокуден от неволята насам, но поне едно е сигурно — че е прочут разбойник и крадец!
— Не можете да твърдите това — възрази му Лезах, един от търговците. — Макар и да е разбойник, той е благороден човек и като такъв се е доказал пред брат ми, както вече можах да ви разкажа. Научил е на ред цялото си племе и докато пресича пустинята, не дава човек от друго племе да излезе пред очите му. Кражбите му също не са като на другите, защото събира от керваните пари само за преминаване през пустинята и които му ги дадат доброволно, преминават нататък без косъм да падне от главите им, защото Орбасан е господар на пустинята.
Така си говореха пътниците в шатрата, но стражите около стана ставаха все по-неспокойни. Едно внушително множество от въоръжени ездачи се показа на разстояние от половин час. Както се виждаше, бяха се насочили точно към стана. Затова един от стражите влезе в шатрата да съобщи на търговците, че вероятно ще бъдат нападнати и те започнаха да се съветват какво да сторят — дали да тръгнат срещу похитителите или да изчакат нападението. Ахмет и двамата по-възрастни търговци бяха за второто; темпераментният Мулей и Залейкос искаха първото и призоваваха чужденецът да ги подкрепи. Той обаче спокойно извади от пояса си синя кърпичка на червени звезди, завърза я на едно копие и заповяда на един от робите да закрепят копието на върха на шатрата. Каза им, че се обзалага с цената на живота си, че щом ездачите видят този знак, спокойно ще подминат. Мулей не вярваше, че това ще има успех, но робът направи каквото му бе наредено. Междувременно всички, които бяха в стана, бяха грабнали оръжията си и следяха ездачите в напрегнато очакване. Но изглежда, те бяха забелязаха знака върху шатрата и ненадейно се отклониха от посоката към стана и описвайки голяма дъга, се оттеглиха.
Пътниците стояха няколко мига озадачени и гледаха ту към ездачите, ту към чужденеца. А той стоеше съвсем спокойно пред шатрата и гледаше към равнината така, сякаш нищо не се беше случило. Най-накрая Мърли прекъсна мълчанието.
— Кой си ти, властни чужденецо — подвикна му той, — който укротяваш дивите орди на пустинята само с един жест?
— Давате по-високо мнение за уменията ми, отколкото заслужавам — отвърна Селим Барух. — Сдобих се с този нишан, когато бягах от пленничество, какво означава той, самият аз не знам. Знам само, че който пътува с този знак, е напълно защитен.
Търговците благодариха на чужденеца и го обявиха за свой спасител. В действителност броят на ездачите беше толкова голям, че керванът нямаше да може дълго да се съпротивлява.
Щом се поотпуснаха, пътниците се оттеглиха да починат, а когато слънцето започна да клони към залез и вечерният вятър започна да гали пясъчната равнина, напуснаха мястото и продължиха нататък.
На другия ден търговците стануваха на един ден път от края на пустинята. Когато отново се събраха, Лезах, търговецът, взе думата:
— Вчера ви казах, че страшният Орбасан е благороден човек, позволете ми днес да ви го докажа чрез разказа за преживелиците на моя брат.
Баща ми беше кадия на Анкара. Имаше три деца, от които аз бях най-голям, а брат ми и сестра ми бяха много по-малки от мен. Когато бях на двайсет години, един от братята на баща ми ме взе да живея при него. Той ме направи наследник на богатството си, при условие че стоя при него до смъртта му. Но той доживя до дълбока старост, така че аз се върнах в родината едва преди две години и не знаех нищо за ужасната участ, застигнала междувременно дома ми, и за добрината на Аллах, който я е предотвратил. Но чуйте историята ми, историята за спасението на Фатме…