Преди да успее да извика за помощ, Флог го улови за ръката и го затегли към стълбите, които водеха надолу, към обезопасената стая. Един от другите му телохранители се олюля и подпря на рамката на вратата, втренчил широко отворени очи в кръвта, обагрила ризата му. Уинстинг остана, вперил очи в умиращия мъж, сякаш се беше вцепенил, докато Флог не успя да го откъсне от унеса и да го изблъска към стълбището.
— Какво се случва? — попита най-накрая Уинстинг.
Един от телохранителите затръшна и заключи вратата след тях, а останалите забързано го подкараха по мъждивия коридор, слабо осветен от електрическите лампи, които се редяха по стената.
— Кой стреля? Какво стана?
— Няма как да разберем — отговори Флог. Над тях продължаваше да се чува приглушена стрелба. — Всичко се случи прекалено бързо.
— Някой просто започна да стреля — обади се един от останалите телохранители. — Може да е бил Даузър.
— Не, Дарм беше — каза друг. — Чух, че първият изстрел дойде от неговата групичка.
Така или иначе, това беше същинска катастрофа. Уинстинг усети как несметните му богатства умират от кървава, насилствена смърт на етажа над тях, и му прилоша. Най-после стигнаха до подножието на стълбите, където се намираше вратата, солидна като на сейф. Флог го бутна през нея.
— Ще се кача обратно горе — обясни той след това — и ще видя какво мога да спася. Ще се опитам да разбера кой започна.
Уинстинг кимна, затвори вратата и я заключи. След това се настани на един стол и зачака нервно. Тясната, подобна на бункер стая бе снабдена с вино и други средства за приятно убиване на времето, но той не желаеше и да ги докосне. Кършеше ръце. Какво щеше да каже брат му? Поквара! Какво щяха да пишат по вестниците? Трябваше някак да потули историята.
Най-накрая на вратата се почука и Уинстинг мерна Флог през шпионката. Зад него се виждаше малка група телохранители, които пазеха стълбището. Стрелбата явно беше спряла, макар дотук да се чуваше само като слабо пукане.
Уинстинг отвори вратата.
— Е?
— Всички са мъртви.
— Всички ли?
— До последния — отговори Флог и влезе в стаята.
Уинстинг се отпусна тежко на стола.
— Може да е за добро — заяви той в търсене на някакъв проблясък светлина в края на тунела. — Няма да могат да ни набедят за виновни. Може би ще успеем просто да се измъкнем. Да прикрием следите си по някакъв начин?
Мъчна задача. Сградата беше негова собственост. Нямаше как да не го свържат с убийствата. Трябваше му алиби. По дяволите, налагаше му се да отиде при брат си. Тазвечершните събития биха могли да му струват поста, дори ако широкото общество не разбереше за тях. Отпусна се обратно на стола с раздразнено изражение.
— Е? — настоя той. — Какво мислиш?
Вместо отговор, чифт ръце го грабнаха за косата, дръпнаха главата му назад и сръчно прерязаха оголеното му гърло.
2
„Смятам, че трябва и аз да напиша едно от тези неща“, пишеше в малката книжка. „За да разкажа моята страна на историята. Не онази, която историците ще разкажат вместо мен. Съмнявам се, че ще успеят да предадат нещата такива, каквито са били. А и без това не съм сигурен, че изобщо бих искал да го направят“.
Уакс потупа по книжката с крайчеца на молива, след което си записа кратка бележка на един лист хартия.
— Мисля да поканя братята Борис на сватбата — обади се Стерис от противоположния диван на онзи, на когото бе седнал той.
Той изхъмка в отговор, без да спира да чете.
„Знам, че Сейз не одобрява стореното от мен“, продължаваше текстът. „Но какво очакваше да направя? След като знаех…“.
— Братята Борис — продължи Стерис. — Познати сте, нали?
— Прострелях баща им — уточни Уакс, без да вдига поглед. — Два пъти.
„Не можех да оставя всичко да умре“, пишеше. „Не би било редно. Мисля, че с хемалургията вече всичко е наред. Сега Сейз стои и от двете страни, нали? Гибелта вече не е тук“.
— Вероятно ли е да се опитат да ви убият? — попита Стерис.
— Борис-младши се закле да пие от кръвта ми — отговори Уакс. — А Борис Трети — и да, той е брат на Борис-младши, и дори не питай как така, — се закле… Как беше? Да ми изяде палците? Не е особено интелигентен.
„Можем да го използваме. И трябва. Нали?“.
— Добре, значи ги включвам в списъка — каза Стерис.
Уакс въздъхна и вдигна поглед от книжката.
— Ще поканиш — констатира той сухо — смъртните ми врагове на сватбата ни.
— Все някого трябва да поканим — отвърна Стерис.
Бе вдигнала русата си коса на кок, а купчините листа със записките по организацията на сватбата бяха натрупани пред нея като документи пред съдията на някоя скамейка. Синята й рокля на цветя бе модерна, без да бъде ни най-малко предизвикателна, а спретнатата й шапчица бе така стабилно прикрепена към косата и, сякаш беше закована.