Сърцето на Мараси удряше силно, докато двете групи се оглеждаха. Това поне доказваше, че е била права за каретата. Неколцина от новодошлите носеха пистолети, но една лаеща команда откъм единия от тях, ги накара да ги приберат.
Не искат да отвличат вниманието на тълпата от речта, помисли си Мараси. Все още смятат, че думите на губернатора отговарят на плановете им.
И двете страни имаха интерес сражението да протече тихо. Стояха в очакване, напрегнати, след което Реди махна с бастуна за дуелиране.
Двете сили се сблъскаха.
Кървящата пристъпи по-близо до Уакс сред мъглата. На върха на тази платформа, тази кула над моста, сякаш нищо друго не съществуваше. Сякаш стояха на малък стоманен остров сред морето. Сивота навсякъде около тях, мрак, който се простираше в необятното горе.
— Може би трябваше да те потърся — произнесе гласът на Леси. — И да поискам от теб да помогнеш в плановете ми. Но той наблюдаваше. Той винаги наблюдава. Радвам се, че свали обицата. Поне думите ми означаваха нещо за теб.
— Престани — прошепна Уакс. — Моля те.
— Да престана с какво? — попита Леси, само на сантиметри от него. — Да престана да ходя? Да говоря? Да те обичам? Животът ми щеше да е далеч по-лесен, ако можех да го направя.
Уакс я сграбчи със свободната си ръка, улови я за врата, плъзнал палец по челюстта и. Тя срещна очите му и той видя в тях съжаление.
— Може би — каза тя — причината да не дойда при теб изобщо не беше свързана с Хармония. Знаех, че ще те нараня. Съжалявам.
Не, помисли си Уакс.
— Трябва да направя нещо за теб — каза тя. — Да те опазя по някакъв начин, но без да пречиш. Вероятно съм те наранила, Уакс. За твое добро.
Не, не е истинско.
— Все още не зная какво да правя с Уейн — каза тя. — Не можах да се насиля да го убия, бедния глупак. Последва те тук, в града, за да ти помага. Заради това го обичам. Но все пак си остава собственост на Хармония, така че може би ще е по-добре мъртъв, отколкото какъвто е сега.
НЕ!
Уакс я отблъсна и пак вдигна Възмездие. Пистолетът обаче изскочи от пръстите му — Тласнат от Кървящата. Превъртя се и изчезна в мъглата.
Уакс изръмжа и заби рамо в нея, за да я изблъска от кулата. Докато се удряше в нея, тя го улови и двамата изгубиха равновесие.
Докато падаха едновременно, тя вдигна алуминиевия си пистолет и стреля в крака му.
Той извика. Продължаваха да пропадат в мъглата, все по-надолу. Трескавото Тласване в моста долу забави Уакс, но когато се приземи, кракът го предаде и той изкрещя, падайки на коляно.
Пистолета. Намери пистолета.
Беше изчезнал в тази посока. Поквара. Дали изобщо щеше да работи след такова падане? Не беше чул удара. Дали не бе потънал във водата?
Кървящата се приземи тежко наблизо. Завъртя се към него, озарена от ярките електрически светини, които поръбваха пътя по моста. По него не се движеха карети и коли, а зад нея, над града надвисваше едно по-голямо сияние. Червена, свирепа светлина, която сякаш прогаряше мъглите.
Когато гледаше вън от града, виждаше мрак и покой. Но вътрешно Елъндел гореше.
Мараси се прокрадваше по ръба на бойното поле.
Вярно, беше много малко бойно поле, но злобата в сблъсъка я поразяваше. Усещаше, че може — за пръв път — да си представи какво ли е да си живял по време на отдавнашната Война на Саждите.
Нямаше начин обаче войните тогава да не са били по-премислени, по-преднамерени. Не тази бъркотия от фигури, които се пребиваха едни други, чупеха костите си, ругаеха, настъпваха падналите. От гледката й призляваше, искаше да отстъпи. Тези мъже бяха нейни колеги и отчаяно опитваха да си пробият път през биячите на Котерията. През цялата нощ бяха принудени да наблюдават как градът се разлага около тях, а ситуацията ставаше все по-безнадеждна.
Това беше нещо, за което можеха да се сражават, така че се сражаваха, чупеха глави, събаряха врагове, грухтяха в мръсната, тъмна уличка, за да се доберат до каретата. За щастие, сред хората на Котерията като че ли нямаше Монетомети или Пютриумни юмруци.
Нейните хора обаче си оставаха по-малобройни и независимо от решимостта си не напредваха особено. Тълпата отвъд уличката ставаше неспокойна. Речта на кандрата навлезе в думите, които Мараси беше написала за нея, думи, които обещаваха социална реформа, законопроекти, които да съкратят работното време и да подобрят условията във фабриките. Онова обаче, което Мараси успяваше да чуе от отекващия глас, внушаваше усещане за отчаяние. Звучеше фалшиво, неправдоподобно.
Вината не беше на МеЛаан. Сама беше казала, че няма време да се подготви както трябва за имитацията, а и не беше нейна специалност. Поквара. Тълпата закрещя и заруга лъжите на губернатора. Гласът на МеЛаан се поколеба. Дали Размирителят не подстрекаваше умовете им? Или хората бяха толкова гневни, че надмогваха аломантията?