— Кой ти разказа за онзи ден, Кървяща? — настоя Уакс. — Кой…
— Попитай Хармония — каза тя, а треперенето и стана още по-силно. — Попитай го, Уакс! Попитай защо изпрати кандра, която да те закриля, през всички онези години. Попитай го дали е знаел, че ще се влюбя в теб!
— Не…
— Дори тогава ни местеше — прошепна тя. — Аз отказах. Отказвах да те манипулирам да се върнеш в Елъндел! Ти обичаше онова място. Не исках да се върнеш, за да се превърнеш в негова пионка…
— Леси? — Хармонийо, тя беше.
Беше тя.
— Попитай го, Уакс — каза тя. — Попитай го… защо… ако знае всичко… би ти позволил да ме убиеш… — тя застина.
— Леси? — каза Уакс. — Леси!
Нямаше я. Лежеше в скута му, взираше се в трупа й. Беше запазила тялото си. Собствената си форма. Той я притисна към себе си и от него се изтръгна нисък вой, дълбоко отвътре, суров вик, който отекна в нощта.
Викът му сякаш прогони мъглите.
Все още стоеше коленичил там, държеше тялото й и час по-късно, когато от мъглата излезе един силует и се приближи на четири крака. ТенСуун кандрата, Пазителят на издигащия се воин, приближи с уважителна стъпка, свел кучешката си глава.
Уакс се взираше във вечно променящите се мъгли, прегърнал един труп, като се надяваше противно на всяка логика, че топлината му ще я опази топла.
— Кажи ми — каза Уакс с покъртен и прегракнал от виковете глас. — Кажи ми, кандра.
— Беше изпратена при теб преди много време — отвърна ТенСуун, като се отпусна на задните си крака. — Жената, която познаваше като Леси, винаги е била една от нас.
Не…
— Хармония се тревожеше за теб, когато беше в Дивите земи, блюстителю — продължи ТенСуун. — Искаше да имаш телохранител. Паалм демонстрираше желание да нарушава забрани, които останалите от нас намираме за свещени. Освен това той се надяваше, че двамата ще си подействате добре един на друг.
— И ти не ми каза? — изплю Уакс, като затегна прегръдката си. Омраза. Не вярваше, че някога е изпитал толкова могъща омраза, както в този момент.
— Беше ми забранено — каза ТенСуун. — МеЛаан не знаеше; научих едва преди няколко дни. Хармония предвиждаше катастрофа, ако ти бъде казано кого преследваш.
— А това не е ли катастрофа, Кандра?
ТенСуун обърна глава. Двамата останаха на празния мост. Електрическите светлини бяха като яма в мъглата, а в прегръдките на Уакс лежеше една мъртва жена.
— Убих я — прошепна Уакс, като стисна очи. — Убих я отново.
Епилог
Уакс седеше сам в стая, пълна с хора. Бяха направили всичко възможно, за да го накарат да се чувства удобно. Топъл огън в огнището, малка лампа на масичката до нея, защото Стерис знаеше, че предпочита пламъците пред електричеството. До чаша чай лежеше недокоснато руло вестници. Чаят отдавна беше изстинал.
Разговаряха и празнуваха, водени от лорд Хармс, който се смееше и възклицаваше около незначителната си роля във всичко това. Избегната катастрофа. Нов губернатор — първият, който не произлизаше от благородническо семейство. Дори лорд Мъглороден, преди толкова много време, имаше наполовина благородническа кръв. Последния император беше с чиста кръв, а Оцелелия също наполовина благородник. До един велики хора, съгласяваха се всички, заслужаващи уважението им.
Но Клод Арадел нямаше същото потекло. Нито капка благородническа кръв. Присъстващите на празненството се поздравяваха едни други, че са толкова прогресивни в благоприятното си мнение за някой с обикновени предци.
Уакс се взираше в огъня и пръстите му отсъстващо докосваха наболата брада по лицето му. Разговаряше, когато от него се очакваше, но най-вече го оставяха на мира. Беше изстискан, казваше им Стерис. Изтощен от ужасяващите неща, които е зърнал. Отклоняваше ги от него винаги, когато успее, като им казваше — когато неминуемо запитат, — че тя и Уакс са решили да отложат сватбата, за да може Уакс да се отдаде на малка възстановителна почивка.
Посредата на събитието небрежно се появи и Уейн, на патерици. Не можеше да се излекува, без да съхрани здраве, а не можеше да го направи, докато се възстановява от раната си. В противен случай нямаше да има никакъв смисъл. Засега му се налагаше да се справя с крехкостта на човешкото си тяло, също като нормален човек.
Като се замислиш, всички сме толкова крехки, помисли си Уакс. Обърка ли се нещо дребно, се пречупваме.
— Здрасти, братле — каза Уейн, като се настаняваше на табуретката в краката на Уакс. — Искаш ли да чуеш какъв покварен гений съм?