Плешивият беше предпазлив. Остана спотаен в уличката цели пет минути, преди да се измъкне на пръсти, да се огледа наляво и надясно и да забърза към сградата от отсрещната страна на улицата. Почука на вратата, прошепна нещо и го пуснаха.
Уейн се прозина, протегна се и отметна одеялото. Прекоси улицата до вратата, през която бе влязъл плешивият, след което започна да проверява спуснатите капаци на прозорците един по един. Бяха така древни, че сигурно щяха да паднат и от някоя здрава кихавица. Трябваше да внимава да не набоде целите си бузи с трънчета, докато опираше ухо във всеки следващ в опит да подслушва през тях.
Мъжете от бедняшките квартали имаха някакво странно чувство за морал. Не биха предали някой от своите на констаблите. Дори ако им предлагаха награда. Но все пак, човек трябваше и да намери пари за хляб отнякъде. Нямаше ли да му допадне на човек като Стрелеца да научи колко точно предани са приятелите му?
— …две куки, сигурен съм — дочу Уейн през единия прозорец. — Хиляда банкноти са много мангизи, Стрелец. Адски много. Не казвам, че не можеш да имаш доверие на момчетата, разбира се; и една лоша сплав няма сред тях. Онова, което мога да кажа, обаче, е че биха се зарадвали да получат някакво поощрение, задето са толкова лоялни.
Да изпортиш приятел; напълно недопустимо.
Да изнудваш приятел: е, това си е просто разумно бизнес решение.
А ако Стрелеца не покажеше признателността си, значи може би изобщо не им беше такъв приятел. Уейн се ухили, пъхна пръстите си в дървения бокс и отстъпи крачка назад. После се втурна към сградата.
Стовари рамото си в един от капаците, разби го, влетя вътре през прозореца и образува забързваща сфера в момента, в който се приземи на пода. Претърколи се и скочи на крака точно пред Стрелеца, който също бе обхванат от сферата. Още носеше червените панталони, но бе свалил маската и тъкмо превързваше рамото си. Вдигна рязко глава и разкри изненаданата си физиономия — с рошави вежди и големи устни.
Поквара. Нищо чудно, че обикновено носеше маска.
Уейн замахна към брадичката му и го простря на земята с един удар. После се завъртя с вдигнати юмруци, но останалите петима-шестима присъстващи в помещението — включително плешивия — стояха, замръзнали, точно извън границата на завързващата сфера. Ето на това му се вика „късмет“.
Уейн се ухили и преметна Стрелеца през рамо. Свали бокса от ръката си, пъхна го в джоба си и извади една ябълка. Отхапа една сочна хапка, махна за сбогом на плешивия — който продължаваше да стои като вцепенен, втренчен в празното пространство, — след което хвърли тялото на Стрелеца през прозореца и го последва.
След като прекоси границата на забързващата сфера, тя изчезна от само себе си.
— Какво, по дяволите, стана?! — кресна плешивият вътре.
Уейн пак вдигна изпадналия в безсъзнание Стрелец на рамото си и пое надолу по пътя, като продължаваше да хрупа ябълката.
— Нека аз говоря със следващите — каза Мараси. — Може би ще успея да ги накарам да кажат нещо.
Усещаше как Уаксилий я наблюдава. Мислеше, че се опитва да му се докаже. И преди щеше да бъде напълно прав. Но тя вече беше констабъл — напълно акредитиран служител на града. Това и беше работата. Уаксилий не бе съгласен с решението и, но действията и не се ръководеха от неговото одобрение.
Двамата се приближиха към една групичка млади бездомници, насядали на стъпалата пред една от вратите в квартала, които ги наблюдаваха подозрително. Кожата им беше мръсна, а дрехите — прекадено широки, затова ги бяха вързали около кръста и глезените си. Явно такава бе модата сред бедните хлапета от улицата. От тях се носеше аромата на билките, които бяха пушили в лулите си.
Мараси се приближи към тях.
— Търсим един мъж.
— Ако ти трябва мъж — отвърна едно от момчетата, като я огледа от глава до пети, — ето ме.
— О, моля ти се — каза Мараси. — Давам ти не повече от… колко, девет?
— Всъщност, доста повече. Поне два пъти повече — ухили се момчето и се хвана за чатала. — Искаш ли да провериш?
Е, добре, вече съм се изчервила, помисли си Мараси. Не особено професионално.
За щастие бе прекарала доста време около Уейн и цветистите му изразни средства. Бе свикнала да се изчервява. Продължи настойчиво:
— Пребягал е оттук преди по-малко от час. Бил е ранен и е оставял диря от кръв. Носел е червени дрехи. Сигурна съм, че знаете за кого говоря.
— Да, пазителят на часовете! — засмя се едно от момчетата, имайки предвид главния герой от една известна приказка. — Знам го!
Дръж се с тях като с враждебно настроен свидетел, помисли си тя. Като по време на процес. Не им давай да спрат да говорят. Трябваше да се научи как да Се оправя с хора като тези хлапета в истинския свят — не само в стерилните зали за упражнения.