— Хубаво — каза барманът и му направи знак да го последва.
Проправиха си път през помещението — около насядалите хора и покрай фортепианото, което бе поставено до една от гредите, между две маси. Изглеждаше така, сякаш не са свирили на него от векове, а отгоре му бяха наредени множество мръсни чаши. Стигнаха до стълбището за горния етаж и влязоха в една малка стаичка до подножието му. Миришеше на прах.
— Чакай — заръча барманът, след което си тръгна и затвори вратата след себе си.
Уаксилий скръсти ръце и огледа единствения стол, оставен в помещението. Бялата му боя бе напукана и олющена; не се съмняваше, че ако седне, половината ще остане по панталоните му.
Постепенно свикваше с хората в Дивите земи — ако ще и да не можеше да каже същото за привичките им. Последните месеци, които бе прекарал в преследване на престъпници, за чиито глави имаше обявена награда, му бяха дали да разбере, че сред населението тук все пак се срещаха и добри мъже и жени. Но всички те отказваха да се отърсят от упорития си фатализъм. Нямаха доверие на властите и често отбягваха блюстителите на реда — дори с цената да оставят мъже като Джо Гранита да рушат и грабят на воля. Ако не бяха паричните награди, които железопътните и миньорските компании предлагаха за залавянето на хората като него, никога нямаше да…
Прозорецът потрепери. Уаксилий замръзна за миг, после извади пистолета и разпали малко стомана. Металът го изпълни с остра топлина — като че ли бе изпил нещо прекалено горещо. От гърдите му се стрелнаха множество сини линии, които водеха към най-близките източници на метал. Няколко от тях се намираха точно зад спуснатите капаци на прозореца. Други от лъчите сочеха надолу. Кръчмата явно имаше мазе — нещо необичайно за Дивите земи.
Можеше да Тласне по някоя от линиите, ако искаше — да бутне назад металния предмет, към който водеше. Засега обаче остана вгледан в прозореца — между рамките на двете крила се показа тънък прът, който се издигна нагоре и бутна резето. Стъклата издрънчаха и прозорецът се отвори.
Вътре скочи млада жена, обута в тъмни панталони и с пушка в ръка. Беше слаба, с квадратно лице, стискаше незапалена пура между зъбите си и му изглеждаше бегло позната. Тя се изправи, явно доволна, обърна се да затвори прозореца, и изведнъж го забеляза.
— По дяволите! — възкликна тя, отстъпи назад, като едва не се препъна в бързината, изпусна пурата и вдигна пушката.
Уаксилий също вдигна пистолета си и приготви аломантията си. Искаше му се да беше открил някакъв начин да се защити от патрони. Можеше да Тласка метал, да, но не беше достатъчно бърз да спре куршум — освен ако не Тласнеше самото оръжие, преди да натисне спусъка.
— Ей — каза жената, присвила очи към него над мерника. — Ти не си ли оня тип? Който уби Черния Перет?
— Уаксилий Ладриан — отговори той. — Блюстител на закона под наем.
— Шегуваш се. Така ли се представяш?
— Да. Защо не?
Вместо да отговори, тя вдигна глава от мерника и го огледа внимателно за секунда-две. Най-накрая попита:
— Шалче? Сериозно ли?
— Такъв ми е стилът — обясни Уаксилий. — Ловец на глави, но джентълмен.
— За какво му е на един ловец на глави изобщо да има „стил“?
— Важно е да си изградиш репутация — вдигна брадичка Уаксилий. — Всички престъпници вече имат такава. Името на Джо Гранита е познато надлъж и нашир из Дивите земи. Защо да не се погрижа с мен да бъде същото?
— Защото ще се превърнеш в лесна мишена.
— Заслужава си риска — отвърна той. — Но като стана дума за мишени…
Той махна с пистолета си към пушката й.
— Подгонил си Джо заради наградата — досети се тя.
— Точно така. И ти ли?
Тя кимна.
— Да си я поделим? — предложи Уаксилий.
Тя въздъхна, но свали оръжието.
— Хубаво. Но онзи, който го застреля, ще получи двоен дял.
— Аз смятах да им го предам жив…
— Добре. Така ще имам по-голям шанс да го убия първа — ухили му се тя и ловко се шмугна до вратата. — Казвам се Леси. Значи Гранита наистина е тук някъде, така ли? Виждал ли си го?
— Не, не съм — отговори Уаксилий и се присъедини към нея до вратата. — Попитах бармана за него, а той ме прати тук.
Тя се обърна към него.
— Попитал си бармана?
— Естествено — потвърди той. — Чел съм за това. Барманите знаят всичко, значи… Клатиш глава.
— Всички в тази кръчма принадлежат на Джо, господин Шалче — обясни Леси. — Половината от хората в града му принадлежат, по дяволите! А ти си питал бармана?
— Мисля, че вече изяснихме този въпрос.
— Поквара! — възкликна тя, открехна вратата и надникна навън. — Как, в името на Гибелта, е успял някой като теб да надвие Черния Перет?