— Тогава аз ще отида да му го съобщя, сър — каза Мараси. — Или ще си тръгна — ако ми нареди да го направя.
Реди изскърца със зъби и понечи да каже нещо, но един от другите констабли го повика и отклони вниманието му. На тръгване махна с ръка към автомобила, което Мараси изтълкува като разрешение да направи, каквото бе решила. Затова, когато каретата, на която се бе качил Уаксилий, потегли, тя я последва в колата.
Когато пътуването им приключи — пред едно модерно имение с изглед към центъра, — вече започваше да се възстановява. Все още се чувстваше разтърсена, но се надяваше да не и личи, пък и вече бе започнала да чува с лявото ухо — но не и с дясното, откъм страната, където бе стреляла.
Слезе от автомобила и се улови, че пак бърше бузата си с кърпичката, макар кръвта отдавна да бе изчезнала. Роклята и беше напълно съсипана. Взе констабълското си палто от задната седалка и го наметна, за да скрие петната, след което побърза да се присъедини към Уаксилий и останалите, докато слизаха от каретата.
Само още една констабълска карета, отбеляза си тя мислено, след като огледа алеята пред имението. Каквото и да се беше случило тук, Арадел не искаше да се вдига много шум около него. Докато Уаксилий се приближаваше към входа, се огледа, откри я и й махна с ръка да дойде.
— Имаш ли някаква представа за какво става въпрос? — попита я тихо, докато Реди и още няколко констабли разговаряха до каретата.
— Не — отговори тя. — Не ти ли докладваха?
Уаксилий поклати глава. После хвърли поглед към окървавената и рокля, която се подаваше изпод дебелото, здраво кафяво палто, но не изкоментира. Вместо това, закрачи нагоре по стълбите, следван по петите от Уейн.
Двама констабли, мъж и жена, охраняваха входната врата на имението. Отдадоха чест, когато Реди настигна Уаксилий — като
подчертано избегна да обърне внимание на присъствието на Мараси, — и ги поведе навътре.
— Опитваме се да държим положението под възможно най-строг контрол — каза Реди. — Но рано или късно ще се разчуе. Все пак е замесен лорд Уинстинг. Поквара! Ще бъде същински кошмар.
— Братът на губернатора? — възкликна Мараси. — Какво се е случило?
Реди посочи нагоре към върха на едно стълбище.
— Генерал Арадел би трябвало да е в главната бална зала. Предупреждавам ви, че гледката не е за хора с деликатни стомаси — каза той и хвърли поглед към Мараси.
Тя вдигна вежда.
— Не е минал и час, откакто съдържанието на главата на един мъж буквално избухна върху мен, капитане. Мисля, че ще се справя.
Реди не каза нищо повече и вместо това ги поведе нагоре по стълбите. Мараси забеляза как Уейн прибира в джоба си една малка, богато украсена табакера — марка „Градски магистрати“, — и я заменя с една натъртена ябълка. Напомни си да го накара да я върне после.
Балната зала на горния етаж бе осеяна с трупове. Мараси и Уаксилий спряха на входа и огледаха хаоса. Мъртвите жени и мъже носеха красиви, луксозни дрехи — изящни бални рокли, умело скроени черни костюми. Шапките, паднали от главите им, се търкаляха по пода, а скъпият килим бе целият в широки, червени локви, образувани около телата. Изглеждаше, сякаш някой е метнал кошница яйца във въздуха и я е оставил да падне и да разпилее съдържанието си навсякъде.
Клод Арадел, генералът на констаблите за Четвърти октант, си проправяше път през телата. В много отношения външният му вид противоречеше на представата за констабъл. Правоъгълното му лице бе обрасло в неколкодневна червеникава брада — бръснеше се, когато му дойдеше такова настроение. Загрубялата му кожа, прошарена с бръчки, свидетелстваше за множеството дни, прекарани на полева служба, вместо зад бюро. Вероятно вече отиваше към шейсет години, но отказваше да разкрие истинската си възраст, и дори в октантското му досие имаше само въпросителен знак на мястото на рождената му дата. Бе сигурност беше ясно обаче, че в жилите на Арадел не течеше и капчица благородническа кръв.
Преди около десет години бе подал оставка от службата си като констабъл, без да даде конкретна причина за това. Според слуховете, бе ударил тавана на повишенията, до които можеше да се издигне човек без знатно потекло. За десет години, обаче, можеха да се променят много неща, и когато Бретин бе излязъл в пенсия — скоро след екзекуцията на Майлс Стоте живота преди близо година, — търсенето на нов генерал бе довело службата до Арадел. Той се бе съгласил с това предложение и бе излязъл от пенсия, за да приеме новата работа.
— Ладриан — поздрави той, като вдигна поглед от един от труповете. — Добре. Вече си тук.