Уакс се усмихна.
— Ще ми кажеш ли най-после какво казваш често?
Уейн откри една бутилка в най-долното чекмедже, извади я и пусна на мястото и покривчицата, която бе взел от полицата вън.
— „Ако ти се налага да направиш нещо ужасно, първо мини през кабинета на Уакс да размениш каквото ти се намира срещу малко от рома му“.
— Не мисля, че си казвал такова нещо преди.
— Е, току-що го казах — заяви Уейн и отпи солидна глътка.
— Нямам… — Уакс се намръщи и започна отново. — Нямам какво да отговоря на това.
Въздъхна, пусна молива си и добави:
— Но тъй като няма да си на разположение, предполагам, че ще трябва аз да отида в Селото.
— Извинявай. Знам, че го мразиш.
— Ще оцелея — отвърна Уакс, като направи физиономия.
— Искаш ли един съвет?
— От теб ли? Вероятно не. Но заповядай, не се стеснявай.
— Първо мини през кабинетала Уакс — заяви Уейн, като се запъти към вратата, — и си вземи малко от рома му.
— От рома, който току-що си прибра ли?
Уейн се поколеба, след което извади бутилката от джоба си.
— О, приятелю. Извинявай. Много съжалявам.
Поклати глава. Горкият човечец. Затвори вратата след себе си, отпи още една глътка ром и продължи надолу по стълбите и навън през входната врата на имението.
Мараси подръпна яката на сакото си, благодарна за морския бриз, който повяваше. Официалната униформа, която носеше днес, бе доста дебела — бяла риза и кафява пола в тон с кафявото сако.
Вестникарят до нея явно не беше така благодарен за вятъра. Изруга, извади едно едро парче желязо — изглеждаше като част от стара ос на каруца, — и го сложи върху купчината си вестници. Движението на улицата напредваше бавно заради образувалото се задръстване, а шофьорите на автомобилите и кочияшите си крещяха един на друг.
— Гибелта да го тръшне тоя Тим Вашин — изръмжа вестникарят, загледан в колите. — И машините му.
— Вината изобщо не е негова — каза Мараси и пъхна ръка в чантата си.
— Напротив — възрази вестникарят. — Няма нищо лошо в автомобилите, когато трябва да пътуваш през провинцията или да се поразходиш с тях някой неделен следобед. Но сега поевтиняха дотолкова, че всеки е тръгнал да си ги купува, покварата да ги тръшне! Не можеш да си подкараш коня на две пресечки, без да те сгазят.
Мараси му подаде няколко монети за един от вестниците. Задръстването постепенно изчезна, крясъците утихнаха и каруците и автомобилите отново потеглиха равномерно по павираната улица. Тя вдигна вестника и огледа заглавията на първата страница.
— А всъщност — обади се вестникарят, — не минахте ли преди малко?
— Трябваше ми и следобедното издание — отвърна Мараси разсеяно и се отдалечи.
— „Викове на възмущение огласят улиците!“, гласеше заглавието.
„По улиците на Елъндел ехтят викове, пронизителни като скърцането на извиващ се метал — хората протестират, възмутени от корупцията в правителството.
Седмица след наложеното от губернатора вето на закон 775 — така нареченият „Манифест за правата на работниците“, — неговият брат, Уинстинг Инейт, е открит мъртъв след събиране, на което са били поканени видни представители на организираната престъпност.
Уинстинг е бил убит в имението си, където вероятно е станал жертва на акция на констаблите срещу криминалните елементи. Сред останалите жертви е и прословутият Даузър Малайн, който отдавна е заподозрян в ръководството на контрабандния внос на руда в града, с който подкопава честния труд на работниците. Констаблите отказват да поемат отговорност за смъртните случаи, но подозренията, възникнали поради съмнителните обстоятелства, доведоха до силни изрази на обществено недоволство“.
Мараси бръкна в чантата си и извади сутрешното издание на същия вестник. „Загадка в имението на лорд Уинстинг!“, гласеше заглавието там.
„Констабли разкриха, че лорд Уинстинг, братът на губернатора, е бил открит мъртъв в имението си снощи. За обстоятелствата около загадъчния случай е известно съвсем малко, но според слуховете са присъствали и няколко членове на висшето общество“.
Всички други статии във вестника бяха същите и в двете издания — като се изключи един репортаж за наводненията на изток, в който бе добавен обновения брой жертви.
Статията за Уинстинг бе изтикала две други от първата страница — отчасти заради размера на заглавието си. „Елънделски ежедневник“ далеч не беше най-надеждният източник на новини в Басейна, но познаваше читателите си. Статиите, с които хората бяха съгласни и онези, които ги плашеха, продаваха най-много копия.