Мараси се поколеба на стъпалата пред участъка на Четвърти октант. Хората се разминаваха по тротоара забързани, угрижени, навели глави. Други се шляеха наблизо — мъже, облекли черните якета, типични за кочияшите на дилижанси, пъхнали ръце в джобовете и заслонили очи под козирките на фуражките си.
Нямат работа, помисли си Мараси. Твърде много свободни мъже, които не могат да си намерят работа. Автомобилите и електрическите лампи променяха живота в Елъндел така бързо, че за обикновения човек изглежда нямаше надежда да му насмогне. Мъже, чиито семейства работеха на едно и също място от поколения, изведнъж се намираха уволнени. А като към това се прибавеха и споровете около правата на работниците в стоманените мелници…
Наскоро губернаторът бе изнесъл няколко речи пред тях. Бе им дал обещания. Повече маршрути за дилижансите, за да не отиват всички клиенти при железниците — маршрути до местата, до които влаковете не можеха да стигнат. По-високи мита за внесените от Билминг стоки. Почти само празни приказки, но отчаяните хора се вкопчваха в тях. Смъртта на Уинстинг можеше да унищожи надеждите им. Как щяха да реагират, ако решаха, че губернаторът, Реплър Инейт, е също толкова продажен, колкото брат си?
В града тлее пламък, помисли си Мараси. Почти усещаше топлината, която се излъчваше от страницата на вестника.
Обърна се и влезе в участъка, обезпокоена, че лорд Уинстинг може би щеше да нанесе по-големи вреди на Елъндел мъртъв, от колкото жив — което определено значеше много.
Уакс слезе от каретата, кимна на кочияша и му даде знак да се връща у дома, вместо да го чака.
След това извади шапката си с алуминиеви подшивки — бе широкопола, в стил „Дивите земи“, също като дългото му ездаческо палто. Под него, обаче, носеше елегантна риза и шалче. Шапката и палтото го караха да изпъква сред тълпата като човек, донесъл пушка на бой с ножове. Подминаваха го работници с тиранти и каскети, банкери с жилетки и монокли, констабли с шлемове или бомбета и палта във военен стил.
Но нямаше нито една шапка като от Дивите земи. Може би Уейн беше прав, задето не спираше да обяснява колко важна част от облеклото е шапката. Уакс си пое дълбоко дъх и пристъпи в Селото.
Някога, отдавна, мястото сигурно бе представлявало просто поредната обикновена улица. Широка, но все пак просто улица. След това, обаче, се бяха появили дърветата. Бяха поникнали между паветата, като в крайна сметка ги бяха изтикали от местата им, и клоните им вече образуваха гъст покрив по цялото продължение на пътя.
Мястото оставяше усещането, че не би трябвало да съществува. Не беше просто парк — беше същинска гора, необработвана и неподдържана, свежа и първична. Не можеше да преминеш през Селото на карета или автомобил; дори ако не бяха дърветата, земята под тях бе прекалено неравна и обрасла. Сградите по продължението на улицата вече бяха целите погълнати, и се бяха превърнали в собственост на Селото. Не можеше да не се запита дали целият Елъндел не би изглеждал така, ако бе оставен без човешка намеса. Хармония бе създал Басейна невероятно, стихийно плодороден; хората тук не толкова отглеждаха растенията, колкото се състезаваха с природата да обират плодовете им достатъчно бързо.
Уакс закрачи напред, въоръжен като за битка. Възмездие и стерионът му бяха в кобурите на бедрата му, късоцевната пушка — също, а в стомаха му гореше метал. Дръпна козирката на шапката си ниско над очите и пристъпи в един нов свят.
Деца, облечени в прости, дълги бели ризи, си играеха между дърветата. По-възрастните от тях младежи носеха тинингдари — териски роби с клинообразни символи по предната част. Вдигнаха глава, насядали по стълбищата пред сградите, за да го проследят с поглед. Въздухът миришеше някак меко. Мек въздух. Звучеше глупаво, но ето, че пасваше. Ароматът му напомняше на майка му.
Шепотът избуяваше около него като филизи зеленина през пролетта. Вперил неотклонно поглед напред, той продължи да крачи по твърде меката земя. Селото нямаше входна порта или изход, но нямаше как да влезеш или да излезеш, без присъствието ти да привлече внимание. И наистина, малко след като пристигна, едно момиче с дълги, златисти коси се затича пред него, за да извести за пристигането му.
„Тук са открили място, където могат да живеят спокойно", помисли си Уакс. „Създали са си мирен свят. Не бива да гледаш на тях с такава неприязън.“
След малко излезе от групичката дървета, в която бе навлязъл, и завари трима терисци да го чакат със скръстени ръце. Всички носеха роби на Зверове — ферохимици, които умееха да увеличават физическата си сила. Чертите им се различаваха достатъчно, че да не ги вземе човек за роднини. Двама се отличаваха с високия ръст, присъщ на повечето терисци, а единият бе по-мургав — някои от жителите на древен Терис имаха по-тъмен цвят на кожата; тенът на Уакс вероятно също се дължеше на този му произход. Лицата им, обаче, нямаха удължените черти на старите картини. Те бяха измислица на митологията.