— Какво търсиш тук, страннико? — попита един от мъжете.
— Искам да говоря със Синода — отговори Уакс.
— Констабъл ли си? — попита мъжът, като го огледа от главата до петите.
Иззад близките дървета надничаха хлапета.
— Не точно — отговори Уакс.
— Терисците сами следят за спазването на законите си — каза друг от мъжете. — Имаме споразумение.
— Наясно съм със спогодбата — отвърна Уакс. — Трябва само да поговоря със Синода — или поне със старейшина Вуафендал.
— Не ти е мястото тук, блюстителю на закона — започна терисецът начело на групичката. — Няма…
— Всичко е наред, Разал — долетя уморен глас от сянката на едно от дърветата.
Тримата терисци се обърнаха и побързаха да се поклонят, когато видяха една стара териска да се приближава. Жената бе стройна и белокоса, с по-тъмна кожа от тази на Уакс и носеше бастун, от който явно не се нуждаеше. Жената — Вуафендал — впери изпитателен поглед в него. Той усети, че се изпотява.
Разал, който продължаваше да стои наведен в поклон, заяви някак инатливо:
— Опитахме се да го отпратим, Старейшине.
— Той има правото да бъде тук — каза Вуафендал. — Във вените му тече също толкова териска кръв, колкото и в твоите. Повече, отколкото в по-голямата част от хората.
Терисецът се сепна, след което се изправи и погледна пак към Уакс.
— Да не би…
— Да — потвърди Вуафендал с изтощено изражение. — Той е. Внукът ми.
Уейн надигна бутилката ром и изтърси последните няколко капки в устата си, след което я прибра обратно в джоба на палтото си. Беше хубава. Сигурно щеше да успее да я размени за нещо.
Изскочи от лодката в канала и махна за довиждане на Ред, лодкаря. Приятен човек. Нямаше нищо против да кара Уейн безплатно в замяна на по някоя история. Уейн изплю монетата, която досега бе държал в бузата си, и я метна към Ред.
— Защо е мокра? — попита той, щом я улови. — Да не си я смукал?
— Аломантите няма как да Тласнат монетата, ако ми е в устата! — отвърна Уейн.
— Пиян си, Уейн! — засмя се Ред и отблъсна лодката от кея с пръта си.
— Но далеч не достатъчно — подвикна Уейн пътем. — Оня скъперник Уакс дори няма приличието да държи бутилката пълна!
Ред обърна лодката с пръта, а вятърът надипли наметалото му. Уейн се отдалечи от пилона, за който привързваха лодките в канала, и се озова лице в лице с най-страховитата възможна гледка. Елънделският университет.
Беше време за трите му изпитания.
Посегна към рома, преди да си спомни — леко смътно, — че вече го е изпил.
— Поквара и Гибел — промърмори.
Май не биваше да пресушава цялата бутилка. И все пак, така му беше по-лесно да понася настинката. Когато завъртеше главата, както трябва, можеше да отнесе и юмрук-два в лицето, без да ги усети. В това имаше някаква неуязвимост. Далеч не истинска неуязвимост, но Уейн не беше придирчив човек.
Закрачи към портите на университета, пъхнал ръце в джобовете. Буквите, гравирани в горната им част, гласяха на висок империалски: „НА КЪМ ЗА ВЕЧНО НА УСТРЕМ НА ЗНАНИЕ“. Мъдри слова. Бе чувал да ги превеждат като „Вечното желание на жадната душа е знанието“. Когато неговата душа бе жадна, обикновено му стигаше и малко ром, но това място бе претъпкано с умни хлапета, а те си падаха доста странни.
Двама мъже с черни палта се бяха облегнали небрежно на портите. Уейн се поколеба. Значи вече следяха за него отпред, така ли? Първото от трите изпитания вече започваше. Покварата да го тръшне дано.
Е, също като всеки велик герой от приказките, и той щеше да направи всичко възможно да избегне точно това препятствие. Шмугна се встрани, преди някой от мъжете да го забележи, и се плъзна по стената. Университетът бе целият заграден, като че ли беше крепост. Да не ги беше страх, че знанията им ще изтекат като вода от ушите на плувец?
Уейн изви врат и се огледа, за да види откъде може да влезе. Бяха запълнили с тухли пролуката, която бе използвал миналия път. А дървото, което бе използвал по-миналия път, беше отсечено. Ще им се не видяло. Реши да последва един от другите традиционни похвати на героите, изправени пред предизвикателство — замисли се до каква измама би могъл да прибегне.