Откри Диме на един от близките ъгли. Младият мъж носеше бомбе и папийонка, но съчетани с риза с откъснати ръкави. Беше главатарят на една от по-важните улични банди в района, но внимаваше да не наръга жертвите си фатално, преди да им вземе портфейла, а когато изнудваше, изнудваше любезно. Беше направо примерен гражданин.
— Здрасти, Диме — поздрави го Уейн.
Диме го изгледа.
— Кука ли си днес, Уейн?
— Не.
— А, хубаво — отвърна Диме, отпусна се на стълбите и извади нещо от джоба си — малка метална кутийка.
— Я виж ти — каза Уейн, като обърса нос. — Какво е това?
— Дъвка.
— Дъвка ли?
— Да. За дъвчене — отвърна Диме и му подаде едно парченце.
Бе оформено на топче, меко на допир и покрито с фина пудра.
Уейн го изгледа подозрително, но реши да опита и го задъвка.
— Приятно на вкус — отбеляза, след което го глътна.
Диме се засмя.
— Не се гълта, Уейн. Само се дъвче!
— Че какво му е забавното на това?
— Просто е приятно — отговори Диме и му подметна още едно топче.
Уейн го пъхна в уста.
— Та как вървят нещата между вас и Галошите?
Галошите бяха една от конкурентните банди в района. Диме и сподвижниците му се отличаваха по откъснатите ръкави. Галошите пък не носеха обувки. Явно уличните хлапета — голяма част от които бяха деца на бездомници, — виждаха в това някаква очевидна логика. Уейн обичаше да ги наглежда. Бяха добри момчета. Някога и той беше такъв.
След това, обаче, бе поел по лош път. Тези деца имаха нужда от някой, който да ги насочи, накъдето трябва.
— О, нали знаеш — отговори Диме. — Една напред, една назад.
— Няма да има проблеми, нали? — попита Уейн.
— Нали каза, че днес не си кука!
— Така, така — потвърди Уейн, като по инстинкт мина на диалект като на хлапето. — Питам като приятел, Диме.
Диме се намръщи и извърна поглед, но отговорът му, макар и казан с приглушен глас, бе искрен:
— Не сме тъпи, Уейн. Няма да се увличаме. Знаеш, че няма.
— Хубаво — отвърна Уейн успокоено, а Диме отново насочи очи към него.
— Носиш ли онея пари, дето ми ги дължиш?
— Пари ли? — попита Уейн.
— От оная игра на карти? — напомни му Диме. — Преди две седмици? Поквара, Уейн, да не си пиян? Още няма пладне!
— Хич не съм — отвърна Уейн и подсмръкна. — Проучвам различните възможни степени на негативна трезвеност. Колко ти дължа?
Диме направи кратка пауза, преди да отговори:
— Двайсет.
— Виж сега какво — каза Уейн, като заровичка из джоба си, — ясно си спомням как ти взех назаем и една петачка.
После вдигна една банкнота във въздуха. Петдесетачка.
Диме вдигна вежда.
— Ще искаш нещо от мен, предполагам?
— Трябва да вляза в университета.
— Портите са отворени.
— Не мога да вляза през главния вход. Познават ме.
Диме кимна. Често му се случваше да чуе подобно оплакване.
— И какво искаш от мен?
Малко по-късно един мъж пременен с палтото, шапката и фехтоваческите бастунчета на Уейн, се опита да влезе през портите на университета. Когато видя двамата облечени в черно мъже, хукна да бяга, а те се втурнаха след него.
Уейн нагласи очилата на носа си, загледан подире им, и поклати глава. Такива хулигани да се опитват да влязат в университета! Скандал. Влезе през портите с наръч книги в ръце и папийонка на шията. Още един от мъжете — този път скрит на по-затулено място, откъдето наблюдаваше как колегите му гонят Диме, — едва му хвърли мимолетен поглед.
Очилата. Бяха като шапка за умни хора. Уейн заряза книгите насред вътрешния двор, подмина една статуя на дама, която явно не бе имала навика да се товари с особено много дрехи — пред която се спря за съвсем кратко, — и се запъти към дом Пашадон, девическото общежитие. Сградата приличаше поразително на затвор: три етажа, малки прозорци, каменна фасада без украси и железни решетки, които сякаш казваха „Стойте далеч, момчета — освен ако не искате да се простите с някои важни части от анатомията си“.
Отвори входната врата и влезе, готов за второто от трите изпитания: тиранката на Пашадон. Бе седнала зад бюрото си: жена с телосложение на бивол и съответната физиономия. Дори косата и бе навита като рога. Беше незаменима част от университета — или поне така му бяха казали. Може би вървеше в комплект с полилеите и диваните.
Жената вдигна очи от разположеното в антрето бюро, след което скочи на крака възмутено.
— Ти!
— Здравей — поздрави Уейн.