Алриандре го изгледа изпитателно, след което кимна. Но не влезе в стаята.
— Донесох ти парите за този месец — продължи той, извади един плик и го остави на стъкления плот на ниската масичка до себе си. После изправи гръб и пристъпи от крак на крак.
— Това наистина ли е той? — попита едно от момичетата Алриандре. — Твърдят, че е приятел на Утринния стрелец. От Дивите земи.
— Той е — отвърна Алриандре, без да сваля очи от Уейн. — Не ти искам парите.
— Майка ти ми каза да ти ги донеса.
— Няма нужда да ги носиш лично.
— Има — възрази Уейн тихо.
Двамата замълчаха. Никой не помръдваше. Накрая Уейн прочисти гърло и попита:
— Как върви ученето? Добре ли се отнасят с теб? Имаш ли нужда от нещо?
Алриандре пъхна ръка в чантата си и извади един голям медальон с капаче. Отвори го и показа скрития вътре забележително ясен еванотип на мъж с големи мустаци и очи, в които проблясваше скрита усмивка. Имаше продълговато, дружелюбно лице, а косата му бе оредяла на темето. Баща и.
Караше Уейн да го гледа всеки път.
— Кажи ми какво направи — нареди тя.
Какъв глас. Ако зимата можеше да говори, би звучала така.
— Не съм…
— Кажи ми.
Третото изпитание.
— Убих татко ти — отговори Уейн тихо, загледан в снимката. — Обрах го в една уличка. Застрелях мъж, далеч по-добър от мен, заради портфейла му, и не заслужавам да живея.
— Знаеш, че не ти е простено.
— Знам.
— Знаеш, че никога няма да ти бъде простено.
— Знам.
— Тогава ще взема кървавите ти пари — каза Алриандре. — И щом те вълнува, ученето върви добре. Обмислям да се заема с право.
Надяваше се някой ден да погледне в очите й и да види някакво чувство. Омраза, може би. Нещо различно от тази празнота.
— Махай се.
Уейн наведе глава и си тръгна.
Не би трябвало да съществува колиба от дървени стволове и тръстика насред самия Елъндел, и все пак — ето на. Уакс се наведе, за да влезе, и сякаш пропътува стотици години назад във времето. Въздухът вътре миришеше на стара животинска кожа.
Огромната яма за огън в средата никога нямаше да бъде необходима в мекия климат на града. В момента, в центъра и бе напален по-малък огън, а над него къкреше малко котле с вода за чай. Обгорените камъни наоколо, обаче, показваха, че понякога се използва и цялата яма. Тя, кожите и рисунките по стените в древен стил — вятър, замръзнал дъжд, мънички фигури, изобразени с прости черти, — бяха части от един мит.
Старият Терис. Легендарна страна на снега и студа, със зверове с гъста бяла козина и призраци, които витаеха из ледените бури. През ранните дни на епохата след Катацендъра, бежанците, напуснали Терис, се бяха погрижили да запишат всичките си спомени за родината, понеже вече нямало останали Пазители.
Уакс се настани до огъня на баба си. Някои твърдяха, че Старият Терис очаква народа си, скрит някъде в новия свят, създаден от Хармония. За вярващите в него, той беше като рай — скован от лед, враждебен рай. Животът в плодородна земя, която даваше обилна реколта без почти никаква работа, изкривяваше представите на хората.
Баба В седна срещу него, но не припали огъня.
— Този път остави ли пистолетите, преди да влезеш в Селото?
— Не.
Тя изсумтя.
— Какво безочие. По време на дългото ти отсъствие често се питах дали Дивите земи няма да те направят по-смирен.
— Направиха ме само още по-твърдоглав.
— Земя на горещината и смъртта — каза баба В, стри в шепа няколко изсушени билки и пусна парченцата в цедката за чай над чашата си. После ги заля с вряла вода и сложи капачето отгоре със сбръчканата си ръка. — Всичко около теб вони на смърт, Асинтю.
— Това не е името, с което баща ми ме е кръстил.
— Баща ти нямаше право да те кръщава. Бих настояла да оставиш оръжията си, но знам, че ще е безполезно. Би могъл да убиеш човек и с монета, или копче — или това котле.
— Аломантията не е така зла, колкото я изкарваш ти, бабо.
— Никоя сила не е зла — отвърна тя. — Смесването им е онова, което ги прави опасни. Не си виновен за природата си, но не мога да не виждам знамение в нея. В бъдещето ни очаква още един тиранин, прекадено силен. И носи със себе си смърт.
Колибата, в която седеше… Аромата на чая на баба му… Спомените сякаш го сграбчиха за яката и го натикаха с лицето напред в миналото му. Един млад мъж, който все не успяваше да реши какъв е. Аломант или ферохимик, лорд от големия град или смирен терисец? Баща му и чичо му го дърпаха в едната посока, баба му — в другата.
— Някой ферохимик е убил много хора в Четвърти октант снощи, бабо — каза Уакс. — Трябва да е бил Стоманена стрела. Знам, че си наясно с всички ферохимици в града. Трябва ми списък с имена.