Баба В разбърка чая си.
— Посещавал си Селото… колко, едва три пъти, откакто се върна в града? Станаха близо две години, а преди днес намери време за баба си само два пъти.
— Като се има предвид как минават срещите ни, можеш ли да ме виниш? Откровено казано, бабо, знам какво мислиш за мен. Защо да се измъчваме, тогава?
— Вкопчил си се в представите си за мен отпреди две десетилетия, дете. Хората се променят. Дори хората като мен — каза тя,
отпи от чая, после прибави още малко билки в цедката и я спусна обратно във водата. Нямаше да изпие чашата, преди да я нагласи точно както трябва. — Но не и хората като теб, както ми се струва.
— Опитваш се да ме подразниш ли, бабо?
— Не. Прекалено много ме бива в обидите за такова нещо. Не си се променил. Още не знаеш кой си.
Стара забележка. Бе му казала същото и двата пъти, когато се бяха срещнали през последните две години.
— Няма да започна да нося териски роби, да говоря тихо и да цитирам пословици на хората.
— Вместо това ще ги убиваш.
Уакс си пое дълбоко дъх. Във въздуха се носеше смесица от ухания. От чая? Аромат на прясно окосена трева. Бащиното му имение, където седеше на поляната и слушаше как баща му и баба му се карат.
Уакс бе живял тук, в Селото, една-единствена година. Баща му се беше съгласил само на толкова. Дори това бе изненадващо — чичо Едуорн бе искал както Уакс, така и сестра му изобщо да не припарват там. Преди официалният наследник на семейството — покойният Хинстън Ладриан — да се роди по времето, когато Уакс беше на осемнайсет, Едуорн на практика бе осиновил децата на брат си и се опитваше да ги отгледа вместо него. Въпреки това, още му бе трудно да разграничи волята на родителите си от тази на чичо си.
Една година сред тези дървета. Бе му забранено да използва аломантията си, но за сметка на това бе научил нещо далеч по-важно. Че престъпниците съществуваха дори в идиличния Терис.
— Единствените моменти, в които наистина знам кой съм — каза Уакс, като срещна погледа на баба си, — са когато облека мъглопелерината, затегна кобурите на пистолетите около кръста си и тръгна да преследвам хората, забравили човещината си.
— Не бива да те определя това, което правиш, а това, което си.
— Човек е онова, което върши.
— Дойде да търсиш убиец-ферохимик? Стига само да погледнеш в огледалото, дете. Ако човек е онова, което върши… Спомни си какво си сторил ти.
— Никога не съм убивал човек, който не го е заслужавал.
— Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен в това?
— Доколкото е възможно. Ако съм допуснал грешки, ще си платя за тях един ден. Няма да ме отклониш от повода, по който съм дошъл, бабо. Терисците не се бият. Хармония е убивал.
— Единствено зверове и чудовища. Никога хора.
Уакс издиша. Пак ли това? Поквара, помисли си. Трябваше да накарам Уейн да дойде вместо мен. Тя твърди, че даже го харесва.
Направи му впечатление някаква нова миризма. Стрити на прах цветчета. Седнал насред тъмното помещение, той отново се върна в ума си сред дърветата на териското Село. Спомни си как погледна нагоре към счупения прозорец и усети куршума в ръката си.
И се усмихна. Някога, този спомен му бе причинявал болка — болката, която носят със себе си самотата и изолацията. Сега виждаше в него само първите стъпки на един защитник на закона, спомняше си съзнанието за цел, което го бе споходило.
Изправи се и взе шапката си. Мъглопелерината му прошумоля. Почти му се искаше да вярва, че ароматите и спомените, които изпълваха колибата, са дело на баба му. Кой знае какво бе сложила в чая?
— Ще заловя убиеца — каза той. — А ако бъда принуден да го направя без твоя помощ и той убие още някого, преди да успея да го спра, вината ще бъде отчасти твоя. Да видим колко спокойно ще спиш тогава, бабо.
— Ще го убиеш ли? — попита тя. — Ще се прицелиш ли в гърдите, когато би могъл да се прицелиш и в крака? Хората умират заради теб. Не го отричай.
— Не го отричам — каза той. — Човек никога не бива да дърпа спусъка, ако не е готов да убие. А ако противникът ми е въоръжен, ще се целя в гърдите. По този начин, ако причиня нечия смърт, то тя поне ще е на правилния човек.
Баба В впери поглед в котлето.
— Човекът, когото търсиш, се нарича Айдашуи. И не е мъж.
— Стоманена стрела?
— Да. И не е убиец.
— Но…
— Тя е единствената Стоманена стрела, която познавам, която би могла да бъде замесена в нещо такова. Изчезна преди около месец, след един много… тежък емоционален изблик. Твърдеше, че я е навестил духът на мъртвия и брат.