Сигурно още щеше да е там, ако не беше срещнала Уаксилий. Бе направила така, както бе желала майка и — а тя искаше да спечели одобрението на баща и чрез детето си. Може би се бе стремяла да докаже, че и тя е щяла да може да се омъжи за лорд Хармс, ако бе имала възможността — независимо от липсата на знатно потекло. Мараси поклати глава. Обичаше майка си, но тя наистина разполагаше с прекалено много свободно време.
Кабинетите на констаблите бяха толкова различни от тези на адвокатите. Тук се усещаше, че работата е наистина целенасочена, но атмосферата бе по-спокойна, дори някак умислена. Констаблите, облегнати на стола, описваха доказателствата по някой случай пред колегите си и ги молеха за помощ. Младшите ефрейтори се разхождаха насам-натам, понесли чаши чай, папки с документи или нещо друго. Конкуренцията, която се усещаше между адвокатите, едва се долавяше тук. Може би защото тази работа носеше малко престиж и още по-малко богатство.
Откри Арадел да тормози лейтенант Каберел, навил ръкави и опрял единия си крак на стола пред себе си.
— Не, не — тъкмо казваше капитанът. — Казвам ви, трябват ни още мъже за полева служба. Около кръчмите, в които се събират работниците от леярните вечер, след като напуснат редиците на стачката. Няма защо да ги пазите през деня.
Каберел кимна кротко, макар че подбели очи към Мараси, когато тя се приближи към нея. Арадел наистина имаше навик да надзирава строго и най-дребните детайли от работата, но поне беше сериозен. Доколкото Мараси бе видяла, почти всички го обичаха — независимо че подбелваха очи от време на време.
Тя взе една от чашите чай от подноса на минаващия покрай нея ефрейтор, който ги разнасяше по бюрата. Той продължи напред,
без да спира и без да се обръща, но тя почти го усещаше как се е втренчил в нея. Е, не беше тя виновна, че е получила това работно място и ранга лейтенант, без дори да е разнасяла чай.
Добре де, призна тя пред себе си, като отпи от чашата и се приближи до Арадел. Може и да има някаква конкуренция.
— Ще се погрижите, значи? — настоя Арадел.
— Разбира се, сър — отговори Каберел.
Тя беше една от малкото констабли, които се отнасяха към Мараси с някакво уважение. Може би се дължеше на факта, че и двете бяха жени.
Тук имаше по-малко жени, отколкото при адвокатите. Човек би могъл да предположи, че това се дължи на факта, че жените не се интересуват от насилието — но след като бе прекарала известно време и на двете работни места, Мараси бе разбрала коя от двете професии е всъщност по-кървава. И не беше онази, чиито служители носеха пистолети.
— Добре, добре — каза Арадел. — Имам съвещание с капитан Реди след…
Потупа джоба си. Мараси му подаде часовника, а той го грабна и погледна циферблата.
— …петнайсет минути. Хм. По-дълго, отколкото очаквах. Откъде взе чая, Колмс?
— Искате ли да ви донеса една чаша? — попита тя.
— Не, не. Сам ще си взема — отговори той и се отдалечи забързано.
Мараси кимна на Каберел и го последва.
— Сър — започна тя, — видяхте ли следобедните вестници?
Той протегна ръка и тя му подаде купчинка вестници. Той ги
вдигна пред очите си и едва не прегази трима отделни констабъла по пътя към печката и чая.
— Лошо — промърмори той. — Надявах се да извъртят събитията срещу нас.
— Нас ли, сър? — попита Мараси изненадано.
— Именно — каза той. — Убийство на благородник, констаблите не предоставят информация на пресата. Статията звучи така, сякаш отначало са приписвали вината за случая на констаблите, но после са променили мнението си. Към края се чете много повече възмущение от действията на Уинстинг, отколкото от нас.
— А това е по-лошо, отколкото да обвинят нас, че потулваме нещо?
— Много по-лошо, лейтенанте — отвърна той, като направи гримаса и се протегна към една от чашите. — Хората са свикнали да мразят „куките“. Като магнит за омраза сме — или гръмоотвод, може би. По-добре нас, отколкото губернатора.
— Освен ако губернаторът не го заслужава, сър.
— Опасни думи, лейтенанте — каза Арадел и напълни чашата с горещ чай от големия самовар, който държаха затоплен върху въглената печка. — И, би могло да се каже, неуместни.
— Знаете за слуховете, че е продажен политик — напомни Мараси тихо.
— Онова, което знам, е че сме държавни служители. В града вече има предостатъчно хора, които имат нагласата и моралното положение да съдят правителството. Нашата работа е да пазим мира.
Мараси се намръщи, но не каза нищо. Губернатор Инейт бе корумпиран — бе почти сигурна в това. В политическите му ходове имаше прекалено много съвпадения, прекалено много дребни нередности. Определено не беше очевидно, но анализът на повтарящи се модели на поведение бе специалността на Мараси — и нейната страст.