— Май стават все по-буйни? — попита той и проследи с поглед как последните от мъжете изчезват.
— Не им се понрави, че се опитваме да ги изместим от улицата, Утринен стрелец — каза тя и потрепери. — Не очаквах положението да се влоши така бързо…
— Не мога да кажа, че ги виня особено тежко — обади се един от другите констабли, мъж с врат като дългоцевен пистолет. Колегите му се обърнаха към него и той се прегърби. — Вижте, не можете да твърдите, че нямате приятели сред тях. Не можете да кажете, че не сте ги чували да протестират. Нещо в този град трябва да се промени. Само това казвам.
— Нямат право да блокират главна улица — каза Уакс, — независимо какви оплаквания имат. Върнете се в участъка си и гледайте да съберете по-голям екип следващия път.
Те кимнаха и се отдалечиха. Възелът от пешеходци постепенно се разплете, а Уакс поклати глава обезпокоено. Мъжете, които ръководеха стачките, наистина имаха основание за оплакване. Бе открил някои от проблемите, срещу които протестираха, и в своите фабрики — прекалено дълго работно време, опасни условия, — и се бе видял принуден да уволни няколко управителя заради тях. Бе ги заменил с такива, които наемаха повече работници и им даваха по-кратки смени — в града далеч не бе трудно да се намерят трудоваци без работа. Но му се бе наложило и да увеличи заплатите, за да могат хората да преживяват с по-малко работни часове — което пък доведе до увеличение на цените на стоките. Трудни времена бяха. А той не разполагаше с решение на проблема — не и на този.
Повървя малко по улицата, където привличаше погледите на немалко от минувачите. Но скоро откри онова, което търсеше. Уейн седеше на един тесен кей наблизо. Бе свалил обувките и чорапите си и натопил ходилата си във водата, вперил поглед в канала напред.
— Здрасти, Уакс — поздрави го, без да го поглежда, когато Уакс пристъпи до него.
— Зле ли мина?
— Както винаги. Странно е. През повечето дни нямам нищо против да бъда себе си. Но днес имам.
Уакс клекна до него и положи ръка на рамото на по-младия мъж.
— Питал ли си се някога дали нямаше да бъде по-добре, ако просто ме беше застрелял? — попита Уейн. — Първия път, когато ме намерихте с Джон?
— Нямам навик да застрелвам невъоръжени хора — отговори Уакс.
— Можеше да се преструвам.
— Не. Не можеше.
Уейн бе още шестнайсетгодишно хлапе, когато Уакс и Джон Дедфингър — защитник на закона и ментор на Уакс — го бяха заварили свит под верандата на една къща, притиснал длани към ушите си, тихо хленчещ и покрит с мръсотия. Бе хвърлил пистолетите и амунициите си в един кладенец. Докато Дедфингър го измъкваше навън, продължаваше да се оплаква от престрелката. Изстрели, които само той можеше да чуе, отекващи от кладенеца…
— Който и да било от разбойниците, на които се натъкваме и които обезвреждаме — каза Уейн. — Всеки един от тях можеше да бъде точно като мен. Защо аз получих втори шанс, а те — не?
— Късмет.
Уейн се обърна и срещна погледа му.
— Бих дал и на тях втори шансове, ако можех — каза Уакс. — Може би и те са изпитвали съмнения, разкаяние. Но онези, които убиваме… Не ги хващаме сврени в ъгъла, без оръжие и готови да бъдат арестувани. Хващаме ги, докато се опитват да убият някого. И ако тогава, преди всички тези години, те бях заварил по време на въоръжен обир, щях да застрелям и теб.
— Не лъжеш, нали?
— Разбира се, че не. Щях да те застрелям право в челото, Уейн.
— Добър приятел си ти — каза Уейн. — Благодаря, Уакс.
— Ти си единственият човек, когото познавам, който се ободрява от обещания да бъде убит.
— Не си обещавал да ме убиеш — възрази Уейн и придърпа чорапите си нагоре. — Обеща, че си щял да ме убиеш. Бъдеще в минало време.
— Познанията ти относно майчиния ни език са наистина стъписващи — отбеляза Уакс. — Особено като се има предвид колко обичаш да го осакатяваш.
— Никой не познава кравата по-добре от касапина, Уакс.
— Предполагам, че си прав… — каза Уакс и се изправи. — Познаваш ли жена на име Айдашуи? Ферохимичка.
— Стоманена стрела?
Уакс кимна.
— Не съм я чувал — отвърна Уейн. — Изхвърлят ме от Селото всеки път, когато се опитам да го посетя. Много недобросъседско.
Доколкото Уакс знаеше, това не беше вярно. От време на време, Уейн намяташе териска роба, прикриваше се с идеалната си имитация на акцента им и прекарваше с тях по няколко дни. В крайна сметка обикновено си навличаше проблеми, задето бе казал нещо непристойно на някоя от младите жени, но не го изхвърляха. Объркваше ги — също както и повечето хора, преди да му омръзне и да си тръгне.