— Да видим какво ще успеем да открием — подкани Уакс и махна на една от гондолите.
— Пет банкноти за една кошница ябълки! Пладнешки обир! Мараси се поколеба, застанала на улицата. Бе отишла в центъра с автомобила, за да присъства на речта на губернатора, след което я паркира до кочияшите, на които се плащаше да наглеждат и презареждат резервоарите на колите — смяташе да измине остатъка от пътя пеша. Движението в центъра често беше натоварено.
Това я бе довело дотук — до това малко пазарче с улични сергии, на които хората продаваха плодове. Едва повярва, когато видя, че един от търговците наистина продаваше ябълки за пет банкноти за кошница. Не трябваше да струват повече от половин боксинг на кошница — и то в най-лошия случай. Бе виждала да се продават и за шепа клипсове.
— Мога да си взема същите от сергията на Еленд за част от тая цена! — продължи клиентът.
— Е, защо не идеш да видиш дали са и останали? — заяви продавачката невъзмутимо.
Клиентът се отдалечи ядосано, като заряза сергията със знака, който гордо оповестяваше нелепата цена. Мараси се намръщи и погледна нататък по редицата сергии, бъчви и каруци.
Подозрително малки количества от всичко, помисли си. Приближи се до продавачката с високите цени. Жената се изправи рязко, като разтресе плитки, и пъхна ръце в джобовете на престилката си.
— Госпожо констабъл — поздрави тя.
— Пет е доста солено, не бихте ли казала? — попита Мараси, като вдигна една ябълка. — Освен ако не са пълни с атиум.
— Нещо нередно ли върша? — попита жената.
— Имате право сама да определяте цените си — каза Мараси. — Просто се питам дали не знаете нещо, което останалите не знаят.
Жената не отговори.
— Закъснял товар? — предположи Мараси. — Или лоша реколта ябълки?
Жената въздъхна.
— Не на ябълките, мадам. На зърнените култури от изток. Просто не пристигат повече товари. Наводнението им е видяло сметката.
— Не е ли малко рано да спекулирате с цената на хранителните стоки?
— Извинете, мадам, но знаете_ли колко храна изяжда този град? На един товар разстояние сме от гладната смърт.
Мараси отново погледна нататък по редицата. Храната се разпродаваше бързо и повечето — доколкото можеше да види — отиваше при едни и същи няколко души. Спекулатори, които разграбваха плодовете и чувалите зърно. Градът не бе така близо до гладната смърт, колкото собственичката на каруцата твърдеше — разполагаха с резервни запаси за подобни случаи, — но лошите новини се разпространяваха по-бързо от добрите. И имаше голяма вероятност жената да е права, че ще успее да разпродаде ябълките на тази цена, преди паниката да утихне след няколко дни.
Мараси поклати глава, остави ябълката и продължи нататък към центъра. Тук винаги бе претъпкано — хора, които се разхождаха по пешеходната улица, превозни средства, които се опитваха да си проправят път към кръговото шосе около центъра. Днес цареше още по-голяма суматоха — тълпите, привлечени от речта, задръстваха обичайното движение тук и там. Мараси едва успяваше да различи как огромните статуи на Издигащия се воин и съпруга и в Градината на Прераждането се издигат над суматохата.
Отиде да се присъедини към група констабли, които току-що бяха пристигнали по заповедта на Арадел — каретите им бяха изостанали от автомобила й. Тръгнаха пеша, като си проправяха заедно път към главното имение. Губернаторът предпочиташе да държи публичните си речи от стъпалата на входа му — на няколко улици по-нататък от центъра, към Втория октант.
Скоро стигнаха до големия площад пред имението. Тук им бе още по-трудно да се придвижват, но за щастие констаблите от този октант вече бяха дошли и отцепили няколко района в предната част на площада и от двете му страни. В единия от тях бяха подредени скамейките, на които се бяха настанили благородниците и сановниците. В друг се бяха скупчили констаблите от Втори октант, които следяха тълпите за джебчии, изправени на стълбището към сградата на Държавния архив. Още констабли обикаляха между зрителите — набиваха се лесно на очи заради сините пера на шапките им.
Мараси и лейтенант Хавийс, който отговаряше за екипа на полева служба, си проправиха път към Държавния архив, където колегите им от Втори октант ги пуснаха да влязат. Един мустакат, възрастен констабъл ръководеше организацията им. На шлема, който бе хванал под ръка, се виждаха две пера — отличителния знак на капитаните. Когато видя Мараси, Хавийс и екипа, лицето му светна цялото.