— О, по дяволите — обади се Уейн от кухнята. — Никак не е на добре това.
Уакс тръгна към него, насочил пистолет напред и надникна иззад рамката на вратата. Кухнята бе точно толкова широка, че да може да легне човек. Знаеше това, защото насред пода лежеше окървавен труп с голяма дупка в средата на гърдите и очи, втренчени невиждащо в празното пространство.
— Май ще ни трябва нов главен заподозрян, Уакс. Досегашната отказва да не бъде вече мъртва.
Мястото, на което капитанът изпрати Мараси, се оказа точно такова, каквото го бе описал: свито в една тясна ниша сред тълпата, оформена заради страничните стъпала пред имението. Журналистите около нея стискаха моливи и тефтери в ръце, готови да запишат цитатите от речта на губернатора, от които биха могли да излязат хубави заглавия. Мараси бе единственият констабъл сред тях, и лейтенантските и нашивки не впечатлиха репортерите особено.
Не можеха да видят мястото, където щеше да застане губернаторът, не само заради широките каменни стъпала, а и заради личната му стража — шпалир от мъже и жени с тъмни костюми и шапки, застанали с ръце зад гърба по продължението на стълбището. Единствените, които имаха все някаква възможност да зърнат платформата, издигната пред имението за случая, бяха няколкото художника, застанали в единия ъгъл на групичката репортери, които щяха да нахвърлят скици на случващото се.
Мараси нямаше нищо против. Нямаше нужда да гледа Инейт, за да може да осмисли и предаде думите му. Освен това, от местоположението й се разкриваше голяма част от насъбралата се тълпа, която тя намираше за далеч по-интересна. Мърляви мъже, изцапани със сажди от дългата работа във фабриките. Уморени жени, които — поради нововъведеното електричество — бяха принудени да работят на тъкачния стан много по-дълго, до късно през нощта, под заплахата от уволнение. Но в очите им имаше надежда. Надежда, че губернаторът ще каже нещо обнадеждаващо — че ще обещае края на все по-тежките условия на живот в града.
Правилата на Мирабел, помисли си Мараси и кимна сама на себе си. Мирабел бе статистичка и психоложка от трети век, която бе изследвала защо някои хора работят по-усилено от други. Оказало се бе, че човек е склонен да работи много по-старателно, ако ги е грижа за крайния продукт — ако го чувстваха като собствен и ако виждаха, че е от значение. Личните проучвания на Мараси пък доказваха, че нивото на престъпността спада, когато населението се отъждествяваше с общността си и се чувстваха принадлежни.
В това и се състоеше проблемът — модерното общество подкопаваше тези ценности. Животът изглеждаше все по-маловажен и преходен. Хората сменяха местожителството и работните си места все по-често — нещо, което допреди век не се случваше почти никога. Напредъкът, обаче, ги бе принудил да го правят. Днес Елъндел просто не се нуждаеше от кочияши толкова, колкото от автомобилни монтьори.
Човек трябваше да се приспособява. Да се мести. Да се променя. Това беше хубаво, но можеше и да заплаши чувството му на идентичност, свързаност с общността и допринасяне за добруването й. Стражите на губернатора разглеждаха хората в тълпата с враждебен поглед и мърмореха нещо за отрепки, сякаш виждаха в тях само разбойници и главорези, които едва се сдържат и само търсят за какво да се разбунтуват.
В действителност бе тъкмо обратното — народът искаше стабилност; нещо, което да осигури устойчивост на общностите или възможност за създаване на нови. Алчността рядко пораждаше бунтове. Напрежението и отчаянието, обаче — далеч по-често.
Губернаторът най-после се появи от входната врата на имението и пристъпи напред върху платформата. Мараси успя да го мерне тук-там между краката на стражниците му. Инейт бе висок, красив мъж — за разлика от брат си, който винаги и се бе струвал някак неугледен. Чисто обръснат, с леко вълниста, прошарена коса и чифт модерни очила, Инейт бе първият губернатор на града, който бе позирал за официалния си портрет с очила.
Дали щеше да успее? Знаеше ли как да успокои тези хора? Беше корумпиран, но подкупите му бяха маломащабни — дребни услуги, с които се облажваше или той, или някой от приятелите му. Бе напълно възможно действително да го е грижа за съдбата на хората в града — независимо, че от време на време си присвояваше. Пристъпи на платформата, където една дребничка жена в зелена рокля се суетеше и настройваше някакви устройства, подобни на фунии за протакане, обърнати с широкия си край към зрителите. Мараси имаше чувството, че разпознава лицето на младата жена — едва ли не още момиче, с дълга руса коса и слабо лице. Къде я беше виждала преди?