— Господарю? — обади се с въпросителен тон Флог и погледна към залата зад тях. — Вече се събраха, господарю. Готов ли сте?
Без да извръща поглед от залязващото слънце, Уинстинг вдигна показалец, за да го накара да замълчи. Балконът, разположен в Четвъртия октант на Елъндел, гледаше към канала и центъра на огромния мегаполис, така че от него се откриваше прекрасна гледка към Градината на Прераждането. Статуите на Издигащия се воин и Последния император в зеления парк хвърляха дълги сенки. Според обгърнатите в мистерия легенди на това място бяха открили труповете им след Великия Катацендър и Последното възнесение.
Въздухът беше неприятно влажен и лепкав, макар че хладният бриз, който повяваше от залива Хамъндар на няколко километра на запад, леко освежаваше атмосферата. Уинстинг потупа с пръсти по парапета и продължи търпеливо да изпраща вълни аломантична сила, която да повлияе на емоциите на хората в помещението зад него. Или поне на онези, които бяха достатъчно глупави да не се снабдят с шапки с алуминиеви подшивки.
„Всеки момент…“
Първоначално изплувалата като миниатюрни капчици във въздуха пред него мъгла се разрастна и разпростря като скреж по стъкло. Пипалата и се протягаха и преплитаха едно в друго и се превръщаха в поточета, а после — цели реки от движение; течения, които се разливаха над целия град. Обхващаха го. Поглъщаха го.
— Каква тежка мъгла има тази вечер — отбеляза Флог. — На лош късмет е.
— Не ставай глупав — отвърна Уинстинг, като оправи шалчето си.
— Наблюдава ни — продължи Флог. — Мъглите са очите Му, господарю. Сигурно е като Гибелта.
— Суеверни измислици — заяви Уинстинг, обърна се и се отправи към залата, а Флог затвори вратата след него, за да попречи на мъглата да се прокрадне вътре.
Двадесетината души — придружавани от неизбежните си телохранители, — които разговаряха на групички из помещението, бяха отбрани хора. Не просто важни, но и с противоречиви интереси и желания; въпреки насилените усмивки и лековатото бъбрене за най-различни маловажни неща, напрежението помежду им беше факт. Той предпочиташе да кани съперничещи си личности на тези събития. Нека всеки от тях има възможност да види останалите и да си припомни каква цена би платил, ако загуби надпреварата за неговото благоволение.
Уинстинг се смеси с тълпата. За съжаление, много от посетителите наистина носеха шапки с алуминиеви подшивки, които ги предпазваха от емоционална аломантия — макар той лично да се беше погрижил да увери всекиго от присъстващите, че на никого не му бе позволено да води Усмирители или Размирители със себе си. Не бе им споменал нищо за собствените си способности, разбира се. Никой от тях не подозираше, че е аломант.
Хвърли поглед към отсрещния край на залата, където Блоум обслужваше бара. Когато срещна погледа му, той поклати глава. Никой друг не разпалваше метали. Отлично.
Уинстинг се приближи и застана пред бара, след което се обърна с гръб към него и вдигна ръце, за да привлече вниманието на гостите. Жестът изложи на показ блещукащите диамантени ръкавели, които носеше на колосаната си бяла риза. С дървени закопчалки, разбира се.
— Дами и господа — заяви той, — добре дошли на малкия ни търг. Наддаването ще започне сега и ще приключи в момента, в който чуя офертата, която най-много ми допада.
Не каза нищо повече; излишните приказки биха притъпили драматичния привкус на събитието. Взе питието, което един от прислужниците му предложи, огледа тълпата и се поколеба за миг.
— Едуорн Ладриан не е тук — отбеляза тихо.
Отказваше да го нарича с нелепия му прякор — „Костюма“.
— Не е — потвърди Флог.
— Нали каза, че всички са пристигнали!
— Всички, които потвърдиха, че ще дойдат — поясни Флог и пристъпи неловко от крак на крак.
Уинстинг стисна устни, но не издаде разочарованието си с друго. Беше сигурен, че офертата му е заинтригувала Едуорн. Вероятно бе предпочел да подкупи един от другите мафиотски босове, които присъстваха. Заслужаваше си да се замисли над тази възможност.
Проправи си път към централната маса, на която бе поставена главната атракция на вечерта — картина на легнала жена, която самият Уинстинг бе нарисувал. Ставаше все по-добър.
Картината нямаше никаква стойност, но мъжете и жената в залата все пак щяха да му предложат огромни суми за нея.
Първият, който го заговори, беше Даузър — мъжът, от когото зависеше почти цялата търговия с контрабанда в Петия октант. Бомбето, което бе отказал да Остави в гардеробната като останалите, хвърляше сянка върху наболата по бузите му тридневна брада. Красивата дама, която бе хванал под ръка, и елегантният костюм бяха безсилни да придадат изискано излъчване на мъж като Даузър. Уинстинг сбърчи нос. Почти всички в стаята бяха мерзки отрепки, но останалите поне имаха благоприличието да не изглеждат като такива.