— Ох, как благотворно действа! — каза тимпанистът, като примлясна с наслада език и остави чашата.
Беше пълен млад мъж в началото на двайсетте с огненочервена коса и по момичешки снежнобяло лице. Добродушните, весели черти издаваха шегобиеца. Той изтри пяната от устата си и каза:
— И така, Капитана едва не гушнал чимшира, а? Днес за съжаление още не съм имал възможност да чета вестници, тъй като трябваше да уреждам доста писмена работа.
— Е, нали знаеш, Хаук, че ковачът Волф беше довереникът на Капитана в Хелфенщайн. Предвождал там контрабандистите.
— Да, знам. Но винаги го отричаше.
— Е, сега си признал.
— Поврага! И как така из един път е склонил?
— Обхванало го разкаяние. Но идва и още по-добро. Той изповядал и други неща.
— Какви? Всички дяволи, хайде не ме разпъвай на кръст!
— Само спокойствие, Хаук, едно след друго! Признал, че той запалил преди двайсет години замъка Хелфенщайн. Сигурно си чел за този пожар, или…?
— Изцяло от само себе си се разбира, защото нали името на замъка е това на проклетия Капитан — Хелфенщайн. Историята беше извадена на бял свят от вестника във връзка с неговото арестуване. Та значи тоя ковач Волф е не само бивш контрабандист, но и подпалвач?
— И не само това! В пламъците тогава загинал единственият пряк наследник на Хелфенщайн — тригодишният Роберт. Та разкаянието така силно терзаело Волф, че накрая излял сърцето си. Но и омразата му към Капитана била не по-малко силна. В показанията си пред съдия-следователя казал, че Капитана го държал в ръцете си, понеже при един от контрабандните набези едва не пречукал един граничар.
— Гръм да го тресне! — изплъзна се от Хаук.
— Да, да — продължи цигуларят разказа си. — Оттогава барон Фон Хелфенщайн принуждавал ковача да върши какви ли не скверни деяния. Ето защо в края на своите показания Волф помолил съдия-следователя да му направи очна ставка с човека, съсипал неговия живот, т.е. барона, за да може най-сетне да запрати в лицето му своето презрение.
— И? — попита напрегнато тимпанистът.
— Е, молбата му била удовлетворена, понеже се надявали по този начин да изтръгнат някакво признание от Капитана. Но той си останал непреклонен. Тогава Волф го сграбчил за мишниците — заради едно нараняване не бил окован — и скочил заедно с него от прозореца, от третия етаж! Ковачът починал на място, а баронът, едва е за вярване, преживял падането с тежки увреждания. Синът на ковача, който също бил арестуван, навярно ще бъде освободен. Неговият баща бил поел цялата вина върху себе си. И така, драги ми Хаук и тимпанист, сега те осведомих за всичко, каквото пише днешният вестник.
— Благодаря, любезни мой. Бирата ти ще мине за моя сметка. А, я виж кой идва!
Един добре облечен мъж с висок ръст, пропорционирано телосложение и симпатично, интелигентно лице бе влязъл в залата и сега се запъти към масата на двамата.
— Хер доктор Холм! — викна тимпанистът. — Много мило, че ни навестявате.
Тримата господа се поздравиха.
— Как сте, как е ръката ви? — поиска да знае Хаук.
— От ден на ден все по-добре. Надявам се, скоро отново ще мога да свиря на виолина.
Макс Холм, доктор по философия, беше изключително интересен мъж. Като виртуоз на виолина той беше спечелил с концерти в Америка много пари, но изгуби всичко при фалита на своята банка. Освен това в Щатите се беше влюбил в една известна, необичайно атрактивна и талантлива балерина. Името й беше Елън Стартън. Заради нея беше отишъл на дуел, при което лявата му ръка бе ранена, така че се бе наложило да се откаже от свиренето на виолина.
Върна се беден в родината и припечелваше като репортер в „Резиденцблат“. Заплащането беше недостатъчно. За да изкара някое допълнително парче хляб, започна да държи виолината в дясната ръка. Упражняваше се дотогава, докато вече бе възможно отново да се появи официално. Действително неговият талант сега достигаше само да свири като втори цигулар в „Тиволи“ за танци. Оттам познаваше тимпаниста Хаук и всички останали членове на капелата при ресторанта. Но неуморно бе продължил да се упражнява, с цел отново да стане виртуоз.
Най-сетне щастието отново му се усмихна. Стана сътрудник на „Регирунгсблат“, най-значителния журнал на столицата, и сега печелеше добре. Елън Стартън го беше последвала след известно време, стигна се до обяснение помежду им и те взаимно признаха любовта си. Чрез посредничеството на княз Ван Зоом той се запозна с един лекар, който оперира лявата му ръка, така че сега хранеше основателна надежда след окончателното възстановяване от интервенцията да възвърне пълните възможности на ръката си и отново да стане онзи виртуоз на виолината, какъвто беше преди време.