— Една не особено красива история — отбеляза Холм. — Нямах си и представа, че живеете толкова самотно. И толкова повече ме учудва, че сте винаги така разположен. Благодаря, че ми се доверихте.
— И на мен ми подейства благотворно веднъж да поговоря от душа. Но мисля, че вече трябва да се отправям към оркестъра и да се включа в свиренето.
Допиха си бирата и се сбогуваха с крепко ръкостискане. Хаук се върна при своите тимпани, а Холм напусна „Тиволи“.
Глава 5
Жерава си търси жена
Пролетта си беше отишла и направила място на лятото. Цветовите снежинки отдавна бяха опадали от дърветата и плодовете вече започваха да се окръглят и червенеят по клоните.
В столицата, разбира се, не можеха да се видят много от тях. Сега там зрееха други плодове, очаквани от населението на цялата страна — масовият процес срещу барон Фон Хелфенщайн.
Беше предиобед. Един елегантно облечен млад човек почука на вратата, на която можеше да се прочете името „оберлейтенант Фон Хагенау“. Мина доста време, преди отвътре да прозвучи едно гърлено:
— Влез!
Когато младият мъж влезе, видя една дълга, суха като хурка фигура да седи на софата с изпънати върху масата крака. Това беше оберлейтенант Валтер фон Хагенау, чиято външност му беше донесла прозвището Жерава, на което той обаче никак не се сърдеше. Съзнаваше грозотата си и я понасяше с невъзмутимост. Негова изключителна слабост бяха шегите, които обичаше да пуска, макар всички те да не струваха нищо. Бяха безобидни, така че никой не се чувстваше засегнат. Знаеха, че е винаги готов да помогне. Минаваше за много богат и кесията му винаги беше отворена за по-бедните приятели, затова беше обичан от всички.
— Едмунд фон Рандау! — извика сега зарадван, като смъкна безконечно дългите си крака от масата, и скочи. — Това се казва изненада! Иска ми се да ти кажа сърдечно добре дошъл, но не би следвало да го правя.
— Защо?
По приятното интелигентно лице на Рандау плъзна усмивка, когато видя сега пред себе си Жерава в цялата му мършава дължина. Преди време беше служил като лейтенант заедно с него в един и същи полк в гарнизонния град Роленбург. Командир им беше чичото на Хагенау.
— Защото стана дезертьор.
— Аз избягах неохотно, драги приятелю, и ще ти призная, че това стана едва след немалка вътрешна борба.
— Знам, знам, старо! Искал си да се ожениш!
— О, не! Брат ми отиде в марината и трябваше да напусна служба, за да се заема с управлението на нашите имения.
— И редом с това отведе вкъщи най-интересната жена, която може да има! Човече, какъв щастливец си само. Ей къде са пурите, а вън имам една бутилка вино от най-хубаво качество. Веднага ще я донеса. Извини ме!
Отиде в съседната стая и не забеляза, че между куртката и жилетката му изпадна нещо, което припряно беше скрил там преди малко, когато се почука. Беше една снимка. Рандау се наведе да я вземе. Когато погледът му се спря на нея, лицето му прие израз на безкрайно удивление. Това беше портретът на Хилда Холм, сестрата на доктор Макс Холм. Той познаваше и двамата.
„Я гледай — помисли си. — Той поиска да скрие снимката от мен. Тя трябва да е от особено значение за него. Ще видим!“
Рандау извади портфейла си, сложи фотографията вътре и едва го беше прибрал, Хагенау влезе. Носеше една бутилка вино и две чаши.
— Така, ето я. Някак си предчувствах, че през тези дни ще се случи нещо по-специално. За този случай бях запазил бутилката. Сега ще я изпразним.
— Моето посещение толкова ли е специално?
— Да. — Хагенау, отвори бутилката и наля. — Е, наздраве! Да е жива и здрава Мелита — заради теб! И Дявола да я отнесе — заради мен!
Чукнаха се и пиха и за миг Рандау се пренесе мислено в Роленбург Върна се в онзи ден, когато се запозна с „най-интересната жена, която можеше да има“ — баронеса Валеска фон Шарфенберг-Петерман, неговата настояща годеница. Тогава Хагенау беше уговорил него и други приятели за посещението на една къща със съмнителна репутация. Увеселителното заведение принадлежеше на споменатата Мелита, а Валеска, която по онова време носеше само буржоазното име Петерман, беше попаднала чрез нечисти машинации в ръцете на Мелита. Държаха я принудително в къщата, но тя упорито отказваше по някакъв начин на някого да се хареса. Нейната красота беше причината Хагенау да покани приятелите за въпросното посещение. Господата, вече подпийнали, станаха натрапчиви и Рандау взе под своя закрила Валеска. Двамата се влюбиха. Валеска беше освободена от ръцете на Мелита от своя баща, бившия управител на имение, Карл Петерман. И накрая, за да бъде поправена тежката несправедливост, извършена в миналото спрямо нея и нейния баща, тя беше осиновена от барон фон Шарфенберг и така се издигна в благородническото съсловие.