— Не се грижи за това! Ще одобри постъпката ми.
— Мислиш ли?
— Уверявам те с честната си дума. Хайде, прибери ги спокойно!
Хагенау го притисна към себе си и извика:
— Едмунд, дяволите да ме вземат, ако не направя всичко възможно да ти се отблагодаря! Да, ще взема парите. Аз живеех лекомислено, понеже се смятах за богат. Но не съм разхайтен тип. Когато трябва, мога да работя и ще го правя, ако ще кръв да се лее от пръстите ми. Няма да си изгубиш парите, можеш да разчиташ на това!
— Това убеждение го имам и без уверението ти. Хайде вземай! Не искам да ги гледам повече тези пари.
— Добре. Веднага ще съставя документа.
Събра парите и ги заключи. После му издаде полица, която Рандау прибра с онази разположеност, която е естествена последица от едно добро, честно деяние.
— Сега пий! — каза Хагенау, като наля отново. — Ще споделя с теб, че имам още една такава бутилка. Купих една дузина от тази марка, когато още не знаех, че из един път ще ми свършат парите. Сега, разбира се, ще трябва да се придържам към по-евтини марки. Парите отлитат по-бързо, отколкото се връщат.
— Е — ухили се Рандау, — има пътища, които бързо водят до благосъстояние, например изгодна женитба.
Хагенау се разсмя и отговори:
— Женитба? Аз?
— Ами да!
— Сега още веднъж ми се ще да те попитам луд ли си.
— Напълно съм си с ума.
— Погледни фигурата ми!
— Поизтеглена е на дължина, но си е иначе добре пропорционална.
— Да, вие нали все Жерава ми викахте. Тази дума охарактеризира цялата същина на красотата ми. Виж, по-нататък, носа ми!
— И той е малко дългичък, но не прекалено.
— Е, да, подхожда си ми точно както клюнът на жерава.
— Няма защо да униваш от това. Носиш старо, прочуто име.
— Да, мога да се оженя за някоя стара мома с човка като моята.
— Ожени се за буржоазка, но богата!
Лицето на Хагенау възприе изключително сериозен израз. Той отговори:
— Слушай, приятелю, аз съм последният, който би спекулирал с чувствата на своето сърце. Ако някой ден наистина трябва да се оженя, това със сигурност ще бъде някоя, която ме обича въпреки моята грозота. И тъй като това би било чудо и следователно нещо невъзможно, то ще си остана свободен. Моето старо име въпреки всичко няма да изчезне, тъй като милият ми чичо главнокомандващ има двама юнаци, които по-хващат око от мен и значи ще си намерят и жени. Всеки човек притежава сърце, следователно и аз. Но не на всеки е отредено щастието да може да се вслушва в гласа на своето сърце.
Тонът му беше печален и примирен, тембърът — не така гърлен както обикновено. Рандау каза:
— Ама ти май си станал меланхолик! Създаваш впечатление, сякаш сърцето ти вече е проговорило!
— Хм-м! Възможно!
— А-а, старо, спипах те!
— Е, на някой друг не бих казал нищо. Но ти днес ми даде такова доказателство за вярно приятелство, че ще си позволя да стана пред теб за смях. Представи си значи, часът на Жерава удари.
— Това наистина е удивително! Ти и влюбен! Студеният, саркастичен, прозаичен Жерав, който досега само се надсмиваше на любовта и дамския свят, е влюбен!
— Да, но той е влюбен само защото това не е от вашите така наречени дами. Действително е ужасно, но тоя безчувствен Жерав се е влюбил в една… обущарска дъщеря.
— Краставици!
— Това е истината.
— Охо! — възкликна невярващо Рандау — Можеш да занасяш всеки друг, но не и мен!
Беше видял снимката, а Хилда Холм не беше дъщеря на обущар. Рандау беше завързал познанство чрез Петерман, бащата на неговата годеница, с доктор Холм. Беше ходил на „Шилерщрасе“, където живееше семейство Холм, и там се бе запознал с Хилда, сестрата на доктора. Тя бе трябвало да позира леко облечена на един художник като модел за Психея, но въпреки паричната нужда, в която семейството се намираше по онова време, от свенливост бе отхвърлила това „средство за препитание“. С Елън Стартън, бъдещата й снаха, я свързваше сърдечна, направо сестринска връзка. Ето коя беше дамата, в която се беше влюбил Жерава и която смяташе за обущарска дъщеря.
— Да, човек действително би трябвало да го сметне за невъзможно — каза той сега, — но си е така. Затова и самият не мога да се проумея. Отскоро станах съвсем друг човек. Не ям, не пия, не играя, не пуша, говоря с луната и се бръсна по пет пъти на ден, та да е възможно по-гладко лицето ми. Погледни, там е втъкната четката за пудра, а тук се мотае едно ръководство за писане на любовни писма. Дотолкова може да откачи човек по едно хубавичко личице.
— Мога ли да проявя любопитство?
— Защо не? Аз редовно си правя моите разходки. И ето че един прекрасен ден я срещнах. Точно когато минаваше край мен, малкото й краче се спъна. Погледна ме любопитно и очарователно в лицето, изчерви се, сведе очи и продължи. Останах поразен.