— Хубавичка ли е?
— Като някоя… хм-м! Ако бях художник, щях да искам да ми позира като модел за Психея.
Рандау се усмихна. Нали знаеше, че Хилда едва не е била принудена да позира като такава. Не каза нищо, а продължи да пита:
— На каква възраст е?
— За съжаление много млада. Може би осемнайсетгодишна.
— Руса?
— Средноруса, стройна, но закръгленка. Дава основание, че за няколко години ще се развие в истинска красавица.
— Ти, естествено, пак си я видял?
— Как може само да питаш? Накратко казано, когато спря пред мен и ме погледна с изчервяване така особено, имах усещането, сякаш… сякаш… По дяволите, на какво да го оприлича?
— Все едно ядеш кнедли с мариновано говеждо?
— Глупости! Получих някакво пробождане… пробождане… мда-а, получих някакво пробождане. Като че ме прониза целия, но в никой случай не ме заболя.
— Това е било стрелата на Амур.
— Пусто да опустее, това е правилният израз! И стрелата се е забила дълбоко и здраво.
— Макар тя да е обущарска дъщеря?
— Макар. Естествено, аз се обърнах и я последвах.
— Правилно. Точно както казва Шилер: „Изчервен й последва той следите“.
— Е, не бях изчервен, наистина, но много любопитен. Трябваше да знам коя е тя. Във всеки случай видях, че влезе в хотел „Юнион“. Ще ти призная, че тогава три четвърти час се мотах нагоре-надолу пред хотела, но тя така и не излезе.
— О, уви!
— Да. Ругаех, та се късах, ама нищо не помагаше. Повече не можех да се бавя пред вратата. Щеше да направи впечатление. Трябваше за съжаление да си вървя.
— Както се казва: „Отиде покоят мой, сърце ми тегне, така не ще я намеря“2.
— Така беше действително. Тя ме беше пленила. Казвам ти, бях като омагьосан. Идеше ми да пея и чуруликам като горска чучулига, но и да гълча като тръстикова овесарка, защото така и не беше излязла. В един миг имах чувството, че съм ударил голямата печалба, а в следващия, че ми се е паднал най-празният билет. Любовта е откачена, но и много приятна работа. Обикалях тук из стаята като пияно магаре и сам си говорех. Като заспах после, естествено сънувах нея, а когато на заранта станах, навлякох панталона като фланела и намърдах десния крак в левия ботуш. Смяташ ли такова нещо за възможно?
— О, напълно! — ухили се Рандау — Значи и на теб ти се е случвало така?
— Точно така?
— Слава Богу! Вече си мислех, че съм някаква изключителна антропологична аномалия, и вече берях страха, че още първият срещнат събирач на рядкости ще бъде озарен от идеята да ме сложи в спирт, за да ме показва за пари. Защото си представи само какво се случи по-нататък! Едва ли ще го повярваш!
— О, напротив! На следващия ден ти си се намирал по същото време на същата улица там пред хотела.
— Така беше! Най-сетне тя дойде, изчерви се още отдалеч, но мина край мен, без този път да ме погледне.
— А ти?
— Аз отново направих обратен завой и хукнах подире й до хотела. Чаках там на улицата и си тръгнах накрая към вкъщи. През нощта я сънувах. На другото утро, когато си сменях бельото, нахлузих двата крака в ръкавите на ризата. А когато после поисках да изляза — бях цивилен, съквартирантите ме зяпнаха ухилено и ми обърнаха внимание, че съм нахлупил на главата кутията на шапката. В самата шапка бях излял мръсната вода от миенето. Ако това не е любов, то тогава такова нещо изобщо не съществува!
Той се изсмя подигравателно на себе си, Рандау бодро пригласи и попита после:
— Как и къде научи, че това момиче е обущарска дъщеря?
— В хотела.
— Аха, ти си подпитал там?
— Да, но едва след като шест или осем пъти напразно я бях чакал да излезе.
— Човече, това е било изключително фрапиращо!
— Така предположих и аз, защото портиерът ми се озъби в ухилване като клещи за трошене на орехи, а келнерите бяха накацали по прозорците и ме визираха, все едно бях мерителен прът.
— Фигурата ти е виновна.
— Разбира се! И така, отидох в хотела и влязох в салона на ресторанта. Поисках да ми донесат нещо за пиене. Какво беше, не помня вече. Влюбеният поглъща всичко, та било то и терпентиново масло. Осведомих се дали някой знае кое е младото момиче, което толкова точно пристига и не си тръгва. Тогава ми казаха, че била обущарска дъщеря и идвала по това време в хотелската кухня, за да учи готварство. Тръгвала си за къщи едва в единайсет часа вечерта.
— Хм! Името й?
— Келнерът не знаеше как е фамилията й, но кръщелното й име му беше известно и той ми го каза — Йете.
2
Първите редове от монолога на Гретхен при чекръка от „Фауст“ на Йохан Волфганг фон Гьоте — б.нем.изд.