След откриването на подземния проход всичко беше станало много по-просто. Той извеждаше до самия край на гората. Потокът, следователно, не само доставяше питейна вода на Отшелника, което го правеше в това отношение напълно независим от външния свят, но му предоставяше и възможност незабелязано да се вмъква в леса.
Потокът излизаше на бял свят в подножието на един стръмен скат и си проправяше път през лабиринт от скали. Те бяха гъсто обрасли с храсти, които прикриваха отверстието на галерията.
Отшелника сега се намираше в безредните извивки на този скалист хаос. Напредвайки предпазливо през храсталака, достигна гората. Не беше в намерението му да открие дирята на някой дивеч. Друго създание дебнеше той. В снишена стойка се прокрадна бързо и безшумно покрай периферията на гората, за да се отдалечи най-напред възможно повече от скрития излаз на подземния проход. После внимателно огледа откритата част на терена. Покрай гората минаваше път, по който един ездач приближаваше ходом. Беше дама, при чийто вид сърцето на Отшелника затупа по-силно.
— Идва в обичайния час — промърмори той на себе си. — Точна като часовник. Дали знае, че вече я чакам? Дали пък заради мен не минава оттук все по това време?
Беше приклекнал, за да не бъде видян. Сега се запромъква отново бързо и безшумно под закрилата на дърветата, докато достигна една пътека, която идваше от дълбочината на гората и водеше в откритото поле. Свърна по нея и така излезе на пътя, по който идваше ездачката. Придавайки си вида на човек, излязъл на разходка, тръгна към нея.
Това беше Теодолинде, красивата дъщеря на барон Фон Фалкенщайн. Тя беше страстна ездачка и седеше на седлото сигурно като мъж. Като съзря Отшелника, се усмихна. Почти го беше достигнала, когато той спря, свали шапка и поздрави:
— Добър ден, милостива фройлайн.
Тя кимна благосклонно и отвърна дружелюбно на поздрава, но не допусна това да я задържи, а продължи да язди.
Отшелника се загледа омагьосан след нея.
— Каква жена! — прошепна с охрипнал глас. — Тя е единственият човек, който е приятелски разположен към мен, единственото женско същество, което ме поглежда, поздравява и ми се усмихва!
Чертите на лицето му се разкривиха, променени от страстта, която изпитваше към Теодолинде фон Фалкенщайн. Очите му буквално горяха, ръцете се бяха свили в юмруци.
— Бих сложил всичките си богатства в нозете на тази богиня, стига само да можех да я имам за жена. Но как да го уредя? Как?! Какво ме греят всичките ми пари, ако не мога да я имам?
Видя, че сега тя подкара коня си в галоп. Погледът му я следва, докато достигна бащиното си имение.
Сега и той се отправи по обратния път към къщи. Но не потърси тайния проход, а пое директно през полето към самотното си жилище. Когато стигна до порутения зид, извади от джоба един ключ и отвори портата. След себе си отново заключи грижливо. Догът го посрещна с приятелско скимтене, помаха с опашка и му лизна ръката. Животното беше единственият му приятел. Единствено на него се доверяваше. Винаги, когато напускаше кулата, оставаше за пазач огромното, силно куче. На него можеше безусловно да се разчита.
— Тя отново се появи — заговори той по навик на песа, докато го галеше нежно. — Пак ме дари с усмивка. Седеше на коня горда като кралица. Колко силно я желая!
Когато седна после отново сам в стаята си, мислите му все още кръжаха около срещата с Теодолинде. Него, мизантропа, всички жени го отбягваха. Страхуваха се от него и си шушукаха зад гърба му. Той го забелязваше особено когато отидеше до селото да попълни запасите си. Но това не всякога е било така. Мислите му сега се зареяха далеч назад в миналото и пред духовните му очи се появи образът на онова младо момиче, което някога беше обичал от цялото си сърце. Можеше да има други момичета, ала той копнееше само за това, което не го изслушваше и го отхвърляше. Ето защо бе станал престъпник и се бе наложило да бяга в чужбина. Колко време беше минало оттогава?
Отново си помисли за Теодолинде, чиято усмивка сгряваше неговото сърце. Често копнежът по нея го бе подтиквал да броди около замъка с надеждата да я зърне.
— Заради нея отново бих извършил престъпление — прошепна. — Стига само да имах някакъв шанс да я постигна!
За да откъсне съзнанието си от нея и придаде на мислите си друга насока, реши да отиде през нощта на лов. Отвори шкафа, извади една пушка и започна да я чисти, за да може после да я зареди.
Глава 2
Беглецът
Когато Теодолинде фон Фалкенщайн отмина Отшелника, странният мъж продължи още известно време да занимава ума й.