„Съвсем е откачил по мен. Виждам го по жадния му поглед. Урежда нещата така, ме уж все чисто случайно се намира на горската пътека по същото време, когато минавам оттам. Дебне ме. Тръпки ме побиват, като си представя, че старият ме целува.“ Разтърси се.
„Но някак си ми доставя удоволствие да гледам как ме поглъща с поглед. Каква власт упражнява дори само погледът на една красива жена върху мъжете! Всички те в крайна сметка са крайно податливи.“ Разсмя се звънко и подкара коня в галоп. Продължи все по периферията на гората, която на края с едно разклонение водеше в дъга към имението. Теодолинде достигна замъка откъм фронтонната страна. От този край между гората и постройката растяха на гъсто известен брой стари овощни дървета. Тя насочи коня към двора, скочи от седлото и предаде животното на грижите на един от ратаите.
Баща й я очакваше горе в залата. Барон Ернст фон Фалкенщайн беше добре сложен мъж, почти изцяло оплешивял. Обличаше се фрапиращо по младежки и явно много залагаше на скъпоценностите. На всеки от десетте си пръста беше надянал по няколко пръстена, а върху жилетката му висяха два изключително ценни ланеца.
— Вече си се върнал? — попита Теодолинде. — Не те очаквах толкова рано.
Лицето й още бе зачервено от ездата. Беше красива, но с онази красота, която намира само външна изява. Тялото й също показваше наченки на пълнеене.
— Не се задържах повече от необходимото в Хиршенау. После наредих да запрегнат и поех отново насам. Узнах всичко, което исках да знам.
— С кого говори?
— С новия управител.
— Но той едва отскоро заема поста си.
— Да, но е посветен във всичко и люто мрази враговете на своя господар.
Лицето на Теодолинде прие израз на жадно очакване.
— Значи той също е… от нашите хора?
— Това се подразбира изцяло от себе си.
— И ти е дал изчерпателна информация за всичко, което досега достигаше до нас само под формата на смътни слухове? Наистина ли работата е толкова обезпокоителна?
— Да.
— И как стоят нещата в столицата?
— Зле, много зле.
— Преувеличаваш!
— Всичко, всичко е разкрито. Слушай! Първо, Капитана е арестуван.
— Наистина ли? — подскочи баронската дъщеря.
— Да. Веднъж вече го били заловили, но той успял да се измъкне. Сега отново го пипнали и той определено вече няма да може да се освободи. Естествено сега се знае, че той, барон Франц фон Хелфенщайн, сиреч нашият сродник, е ръководил бандата през всичките тези години! Двамата хелфенщайнски ковачи — неговите най-приближени, доверени хора — са също в кауша. Там е и старият аптекар Хорн.
— Отровителят, който служеше на Капитана? — заразпитва Теодолинде слисано.
— Точно той! Той беше дал на Капитана едно средство, което онзи използва, за да разкара по най-рафиниран начин от пътя си своята жена, баронеса Нора. За жалост княз Ван Зоом сложил кръст на сметките му и я спасил. Сега е възможно тя да даде показания срещу Капитана.
— Дяволите да го вземат! Вярно ли е?
— За какво иначе ще ти го казвам! Старият Хорн се разболял в затвора. Чакали го да умре.
— Не би било кой знае колко жалко.
— Аз също не бих пролял сълзи за него. По-нататък! Всички посветени в нашата работа са арестувани.
— Кой ли им е посочил следата?
— Княз Ван Зоом.
— В Пъкъла дано се провали това куче! — избълва със скърцане на зъби Теодолинде.
— Но това още не е всичко — прибави баронът и започна да разказва онова, което в Хиршенау му беше съобщил новият управител.
Години наред столицата и далечни краища от страната бяха хвърляни в ужас от някакъв тайнствен крал на престъпниците, наричан Капитана, и организираната му банда измамници. Най-сетне на един чужденец от Индия — княз Ван Зоом, и двама прикачени към него тайни полицаи се бе удало да разобличат Капитана и да задържат почти всичките му безбройни съучастници. Надигна се вик на възмущение, когато населението научи кой се е крил зад маската на Капитана. Това беше уважаваният банкер Франц фон Хелфенщайн, господар на разположеното недалеч от столицата баронство със същото име и собственик на замъка Хиршенау.
Този удар беше разтревожил барон Фон Фалкенщайн и неговата дъщеря. Като помощници на барон Франц, Капитана, те бяха вземали дейно участие в неговите далавери, особено в контрабандата, и това бе представлявало за тях източник на доходи, които им позволяваха да живеят съобразно положението си. Сега това беше вече минало.
— Проклета история! — изкоментира Теодолинде, когато баща й свърши с доклада.
— Да. Гърмът се стовари из един път. Дявол да го вземе!
— Ако нещата стоят така, ще стане страшно. Неколцина ще се простят с живота, мнозина ще отидат до живот зад решетките.