— Къде… къде съм?
Погледът й зашари удивено из стаята.
— При мен, прекрасно момиче!
— При теб… при вас! Боже Господи!
Понечи да скочи, за да се освободи.
— Не — реагира той, — не! Няма да ви пусна! Ще останете да лежите тук, до сърцето ми!
— Пуснете ме! Пуснете ме да си вървя!
Съпротивляваше се, привидно правеше всички усилия да се освободи… напразно! Силите му превъзхождаха нейните. Отпадаше все повече и повече и накрая отпусна безполезно съпротивяващите се ръце.
Той се възползва от това привидно примирение за няколко внимателни целувки. Тя позволи това да се случи. Но внезапно го отблъсна с неподозирана сила, така че бе принуден да свали ръце от нея.
— Какво става с мен? — попита. — Какво се е случило? Сънувам ли, или съм сънувала?
— Това не е сън, а реалност! — отговори старият. — О, любима, колко щастлив се чувствам!
Тя се вторачи ужасено в него.
— Любима? — попита.
— Да, ти си моето горещо обичано момиче! Моят живот ти принадлежи и заедно с него всичко, което имам.
— Възможно ли е? Къде съм? Как се озовах при вас? Вие сте ме… — Поиска да скочи, ала се свлече с болезнен крясък обратно на софата. — Господи, кракът ми!
— Още ли ви боли? — попита той угрижено.
— Сега, сега се сещам. Болката ми възвърна съзнанието. Бях си навехнала крака…
— И дойдохте при мен да ме помолите за помощ. Аз ви доведох тук. Изпаднахте в безсъзнание и през това време аз ви направих компрес.
Тя трепна уплашено.
— Компрес? Вие? Един мъж! О, дори чорапа сте ми свалили, както забелязвам!
— Не трябваше ли?
— Не, не трябваше! А после почувствах… Признайте, вие ме целунахте!
— Да — отвърна той искрено. В очите й проблесна гняв.
— Каква наглост!
— Простете, кой може да ви устои?!
— Вие злоупотребихте с моето доверие. Това е позорно. Какво оскърбление! Татко ще отмъсти за мен, ще поиска удовлетворение. Веднага ще изтичам до… олеле, олеле!
Отново бе поискала да скочи и отново бе рухнала.
— Седнете спокойно! — каза той. — И бездруго не можете да си тръгнете. Аз ще отида за помощ, ще докарам кола.
— Не, стойте! Не искам да остана тук сама. Страх ме е до смърт.
— Няма защо! — откликна старият с необичайна живост. — Аз имам само едно желание: да станете моя жена!
Теодолинде пребледня.
— Ваша жена? Сега знам защо ме примамихте тук. Аз ви отблъснах, но днес паднах безпомощно в ръцете ви. Вие сте злодей!
Играеше отлично ролята си и той изобщо не се усещаше, че го занася. Гневът само увеличаваше красотата й. Старият се захласна в нея. Улови ръката й и помоли:
— Простете ми! Каквото съм направил, съм го направил от любов!
— Вие ме подведохте и измамихте. Как мога да ви простя? Кой изобщо сте вие? Никой не ви познава!
Неговото некрасиво лице стана сериозно.
— Подигравате ми се — каза, — но неоснователно. Аз може би съм по-достоен, отколкото предполагате. Притежавам повече богатства, отколкото вероятно си мислите!
Тя поклати усъмнено глава.
— Това наистина не го вярвам!
Тогава той стана от софата, застана пред нея и попита сериозно:
— Кажете, бихте ли ми принадлежали, ако съм богат?
— Ако сте достатъчно богат, може би — отговори момичето.
— Колко би трябвало да имам? Колко искате?
— Кой може да посочва тук числа! Каква сума бихте пожертвали например като годежен дар?
— Пет… не, десет хиляди гулдена.
Тя само го погледна възмутено.
— Е, добре! Бих казал двайсет хиляди.
— Направо ослепително!
— Трийсет хиляди гулдена!
— Сега пък си правите майтап.
Тогава той тропна вбесено с крак.
— За Бога, говоря сериозно! Слушайте, аз ви обичам до полуда. Готов съм да направя всичко, за да постигна взаимна любов. Искам да ви прислужвам и да ви се подчинявам като роб. Искам да поставя в нозете ви всичко, което притежавам. Ако благоволите да гледате на себе си като на моя годеница и го подкрепите писмено, с ръкостискане и целувка, ще устоя на думата си. Онова, което притежавам, е далеч повече от трийсет хиляди гулдена!
— Трийсет хиляди като годежен дар?
Погледна го с неподправен интерес.
— Почакайте!
Отиде до спалнята си. Тя чу превъртане на ключ и дрънчене на железа. После той се върна и сложи една пачка банкноти пред нея.
— Пребройте ги — каза. — Трийсет хиляди гулдена.
Започна да брои. Ръцете й трепереха. Страните й бяха бледи. Имаше каквото беше пожелала, че и още пет хиляди отгоре. Сега оставаше само да се измъкне с парите от кулата! По-късно щеше да му мисли за другото.
— Толкова ли са? — попита той.
— Да, да!
— Виждате, че държа на думата си. Сега как ще постъпите?