Едва беше влязла и вече я ангажираха. Танцуваше почти във всеки тур, но само с познати партньори. Но ето че дойде един млад мъж. Не се огледа за нея, а сякаш вниманието му беше насочено към нещо друго. Но когато понечи да мине край нея, погледът му като че случайно попадна на лицето й и той спря.
— Извинете, майн фройлайн — заговори, — струва ми се, че ви познавам.
Имаше представителна фигура и беше елегантно облечен. Тонът му звучеше много учтиво, а поклонът, който направи, я удовлетвори още повече. Ето защо отговори:
— И аз имам чувството, че вече съм ви виждала.
— Ако ми позволите да се настаня до вас, бихме могли да помислим къде сме се срещали.
— Седнете, моля! — прозвуча нейната покана.
Той се отзова. Момичето го огледа проучващо. Видя тежък ланец на жилетката и скъпи пръстени по пръстите му. Следователно беше заможен, макар и да нямаше нещо аристократично в него. На един познавач на хората не биха му харесали стиснатите устни и пронизващият поглед, наистина, но тя не беше толкова внимателен наблюдател. Този мъж беше бившият златарски калфа Август Менерт, на когото Якоб Симеон бе продал фирмата си.
— И така, къде сме се виждали? — попита той, кръстосвайки удобно крака.
— Не тук — отговори тя.
— Напротив, напротив! В последно време тук ви забелязах няколко пъти. И въпреки това ми се струва, сякаш отдавна познавам лицето ви.
— Аз вашето също. Родом съм от Грюнбах.
— Имате предвид имението Грюнбах, което принадлежи на барон Фон Фалкенщайн?
— Да.
— Значи сме били съседи. Аз съм от Райтценхайн, който принадлежи на хер Фон Хагенау.
— Аха, сега е ясно! Там сме се виждали. Сега го знаете и следствието приключи.
— Означава ли това, че трябва да си тръгвам?
— О, не — отговори тя. — Не бих отпратила един земляк, още повече…
Спря по средата и го погледна дяволито и изучаващо.
— Можете ли да пишете? — попита с усмивка.
— О, много добре! — засмя се и той.
— Може би писма до дами?
— Когато е много наложително, да.
— Кога сте писали последното си писмо до дама?
Той направи замислена физиономия и отговори:
— Не много отдавна.
Точно сега паузата свърши и музиката поде жив галоп. Той се надигна, поклони се и помоли за ръката й. Тя му я подаде и танцът започна. Когато свърши и двамата седнаха отново, той каза:
— Е, добре! Аз съм анонимният автор на писмото. Сега бих желал да зная дали се сърдите.
— Не виждам защо трябва да се сърдя.
— В такъв случай искам да ви отправя една голяма молба. Но тя би могла да ви раздразни. Ще ми подарите ли и останалите танци?
— Хм! Значи да не танцувам с никой друг?
— Това е желанието ми. Много ми се иска да ви имам само за себе си, макар и да нямам никакво право. Или може би се интересувате от някой друг, така че ви е трудно да изпълните молбата ми?
— О, не! С удоволствие ще танцувам само с вас!
Погледът му се спря с радостна изненада върху лицето й.
— Чудесно! — възкликна. — Не го очаквах.
— Защо?
— Едно такова красиво момиче едва ли може да е останало без обожатели.
— Обожатели, да — отвърна тя, свивайки пренебрежително рамене. — Но обожател не значи още любим!
— Разликата не е много голяма, а аз познавам един, за когото мисля, че не е бил само обожател.
— Кой ще е той?
— Предпочитам да премълча. Можете да го видите, днес той е тук.
Очите й се плъзнаха търсещо по различните маси и групички. После отговори:
— Не виждам кого бихте могли да имате предвид.
— О, той не е в залата, а там вляво, в съседното помещение. Намира се в мила компания.
— Правите ме толкова любопитна, че наистина ми се иска да надзърна там.
— Сторете го. Ще ви чакам тук!
Тя стана и се отдалечи. Той се загледа победоносно след нея и промърмори:
— Тя е пленително красива. Трябва да я имам тази Хулда Нойман, та ако ще и да забъркам някоя каша!
Погледът му кажи-речи я изпиваше. Сега тя отиде до отворената, водеща към съседното помещение, врата. Погледна вътре. Той я видя, че трепна.
— Аха, видяла го е — помисли си. — Сега ще разбера дали е скъсала с него.
Тя премина бавно и сякаш безцелно залата и се върна при него.
— Е, видяхте ли го? — попита той.
— Кого всъщност имахте предвид? — отби момичето.
— Е, някой си там Антон!
— Антон? Не познавам никакъв Антон — отговори тя, правейки се на учудена. Беше пребледняла. Тревожно попита: — Откъде го познавате?
— Няма значение — отклони сега той. — Достатъчно е, че знам каква връзка сте имали с този Антон. Вие бяхте при баронеса Фон Хелфенщайн, а той трябваше да ви подпита по поръчение на княз Ван Зоом. Ето защо симулира любов към вас. Но стига по този въпрос. Бих желал да ви се представя. Името ми е Август Менерт. Златар съм. Доскоро бях помощник и тъй като не спадам към прахосниците, а и не можех да живея при моя работодател, наех една евтина мансарда за нощувка. Беше в задна къща. Оттам можех да виждам страничния фронт на един известен палат. Имаше един прозорец, който винаги светеше, когато една известна баронеса бе отишла да си легне. Там живееше прислужницата на баронесата, едно прелестно момиче. Накратко казано, влюбих се в нея и започнах да събирам сведения. Така узнах също онова за вас и Антон. Признавам, че наистина станах ревнив, толкова повече защото знаех, че той ви залъгва.