— Ние не сме разкрити. Очевидно княз Ван Зоом си няма понятие за деловите ни връзки с Капитана.
— Мислиш ли, че барон Франц може да ни издаде?
— Не, няма да го направи — заяви Ернст фон Фалкенщайн категорично. — Ако арестуват и нас, това няма да му помогне нищо. Но така бихме могли да направим нещо за него.
— При всички случаи лошо ни се пише, когато останем сега финансово на сухо.
— Знаеш ли всъщност, че ние ще станем наследници на барон Франц, ако бъде предаден на палача?
— Как е възможно това? — подскочи Теодолинде наелектризирана от стола.
Неочакваната вероятност да се домогне по този начин до богатство я хвърли в трескаво неспокойствие.
— Ще ти обясня — ухили се баронът. — Фалкенщайн са основоположници на прастар благороднически род. От него произхождат няколко клона, като споменатия Хелфенщайн. Той фактически е също Фалкенщайн. Преди стотина години на сродници по тази линия се пада чрез наследство един полусрутен замък. Те го съборили, изградили го отново и приели допълнително неговото име. Строго погледнато, цялостната им благородническа титла гласи: „барони Фон Фалкенщайн, наречени Хелфенщайн“. Можеш да го прочетеш после в нашата библиотека в „Справочник на благородията“.
Лошото настроение на Теодолинде моментално се бе превърнало в благоразположеност.
— Ако встъпим в наследство на барон Франц, ще ни липсва само още една подходяща партия за мен. Ще имаме достатъчно пари, ще можем да забравим миналото и ще се наложим най-после във висшето общество.
— Вече имам предвид една такава партия — оберлейтенант Валтер фон Хагенау. Той и фамилията му имат отлични връзки във всички кръгове на обществото.
— Чувала съм, че бил много грозен.
— Да, заради това в офицерските среди го наричат Жерава. Но какво значение има това? Той при всички случаи ще ти подсигури достъп до светското общество. И освен това Хагенау са несметно богати!
— С последното разпръсна всичките ми колебания — засмя се Теодолинде. — Ще трябва предпазливо да проучиш при стария Хагенау евентуалното ми свързване с тоя Жерав, защото, в случай че не наследим Хелфенщайн, трябва да сме си подсигурили богатствата на Хагенау. Наистина ли няма други наследници освен нас?
— Да. Както знаеш, преди двайсет години старият барон Бернард фон Хелфенщайн беше убит. Малко след това замъкът Хелфенщайн изгоря и единственият наследник на барона, тригодишният Роберт фон Хелфенщайн, загина в пламъците. Неговата сестра Улрике, по онова време осемнайсетгодишна, нямаше и няма право на наследство. Съгласно семейния законник на владетелите на замъка Хелфенщайн той може да се пада само на мъжки наследници. Понеже Роберт беше мъртъв, цялото имение премина в ръцете на братовчеда Франц фон Хелфенщайн.
— Тук ме спохожда една мисъл. Дали барон Франц е нямал пръст в убийството на стария барон Бернард?
— Тогава би трябвало той да е подпалил и замъка, за да премахне Роберт от пътя си и сам да стане наследник.
— Аз го считам способен.
— Впрочем по онова време бе извършено и друго убийство, доколкото си спомням. Един ротмистър, синът на стария полковник Фон Тифенбах, беше застрелян.
— И това ли е дело на Франц? Баронът поклати замислено глава.
— Х-х-х! — изсумтя той. — Не знам. Но да оставим старите истории на мира. Те не ни интересуват. Имаме по-важна работа.
— Прав си. Преди всичко се нуждаем от пари. Докато се омъжа за Хагенау, а ти встъпиш във владение наследството на барон Франц, ще мине доста време.
— Дотогава все още ще имаме достатъчно пари. Нали знаеш че Капитана е оставил за случай на крайна необходимост пари и стоки в едно тайно скривалище.
— Ти знаеш ли мястото?
— Да. Ще си вземаме само по толкова, колкото ни е необходимо. Освен това… ако искаме да помогнем на Капитана, трябва непременно да посегнем на тези пари!
При тези думи баронът смигна многозначително на дъщеря си. Тя кимна с разбиране.
— В случай че се освободи, което никак не е вероятно и се надявам да не стане, трябва да имаме правдоподобно обяснение. Кога… аха, чука се!
Вратата се отвори и влезе един млад мъж в началото на двайсетте.
— А, ти ли си, Юлиус? — каза баронът. — Какво искаш?
— Татко, я виж пеперудите, които днес улових. Не са ли чудно красиви?
Показа на барона едно запушено с коркова тапа тумбесто шише, в което пълзяха няколко мухи с откъснати криле.
— Каква е тая щуротия? — кипна баронът. — Не виждаш ли, че разговарям със сестра ти? Разкарай се, върви си в стаята!
— Добре, татко — изхленчи страхливо слабоумникът и се измъкна като куче, сритано от господаря си.