— За мляскане… исках да кажа, за целуване!
— Шията, бюстът!
— Направо Венера!
— Да. Но лицето има такъв един меланхоличен израз, като безмълвен отказ от…
— Кафе с мляко!
— Глупости! Не говори така тъпо! — сопна се иначе толкова добродушният тимпанист.
— Човече, това момиче те е омагьосало!
— Може би!
— Вероятно дори си се влюбил!
— До ушите!
— Да те закриля свети Балдриан! Който е влюбен, той е загубен!
— Веднъж и ти беше влюбен!
Цигуларят направи кисела физиономия и продължи:
— Затова съм и изгубен. Ще си остана трета цигулка до моя кротък, блажен край. Трябва ли и с теб да стане така? Не искаш ли да се махнеш от тимпаните?
— Искам, разбира се, и то веднага! Бих желал да извъртя един валс с нея, някой лек, нежен.
— Да, като да речем: „Ела, мили Хайнрих, ела, ела и ме целуни!“
— Майтапът настрана! Познаваш ли я?
— Не. Ти?
— Също не, магаре такова! Щях ли иначе да те питам!
— Благодаря за новото име, с което се сдобих. Но ти си още по-голямо магаре от мен! Щом искаш да знаеш коя е, просто иди и я питай!
— Нали не мога да се отделя от оркестъра! — възрази Хаук.
— Глупости! Моята трета цигулка не е толкова необходима. Отивай спокойно, синко! Аз ще бия тимпаните ти. Веднъж вече нали го правих.
— Де да искаше пак!
— Искам, естествено. Ти наистина си влюбен до ушите. Знаеш: „Само като погледне момъкът момата, сърцето му се веднага разтупква!“
— Зарежи тия рими от състезания на стрелци, ами по-добре внимавай с нотите, когато се заемеш с тимпаните. Ще рискувам да ти ги поверя.
— А аз ще ти поръчам един валс. Само да не се проснеш на земята с… безмълвен отказ!
Хаук напусна оркестъра. Точно когато минаваше край масата, на която седяха камериерката и Йете, чу първата да казва:
— Да, представете си оная Вернер в пандиза!
Беше просто случайност и той нищо не си помисли.
Когато отиде до отворената врата, видя седящата в помещението компания. Вернер, който бе оказал съдействие в номера срещу танцьорката Леда и шефа на клакьорите при „Столичен театър“, веднага го позна.
— Хер Хаук! Добър вечер! — поздрави той, подавайки му ръка. — Няма ли да извъртим пак някой подобен номер?
— Какъв номер?
— Е, както преди време в „Белвю“ когато се направихте на дама!
Присъстващите се засмяха. Та нали този номер беше известен на целия град. Трите момичета също бяха чули за него и огледаха с любопитство младия мъж, който бе играл толкова важна роля в това събитие. Хаук видя големите тъмни очи на Лаура отправени към него и се изчерви като дете.
— Това са моите дъщери, а това хер и фройлайн Ландрок — представи Вернер споменатите.
Фактът, че хубавичкото момиче е дъщеря на Вернер, така изненада Хаук, че той непредпазливо изтърва:
— Какво? Тя е ваша дъщеря?
— Да, моя дъщеря е!
Сега доброто, открито лице на тимпаниста прие толкова особен израз, че предизвика неволен смях. Но той бързо възвърна самообладанието си и отговори, посочвайки Лаура:
— Тази дама имах предвид.
— Лаура? И каква е работата с нея?
— От оркестъра я видях да седи тук. Познавам почти всички дами, които идват при нас на танци, но нея още не. Направи ми впечатление и ето защо… ето защо…
— Ето защо дойдохте да разберете коя е? — вметна бащата.
— Да — отвърна той откровено.
— При това положение е цяло щастие, че аз го знаех и съумях веднага да ви го кажа.
— Определено! Но тук се намесва и друг щастлив случай.
— Какъв?
— Е, капелмайсторът ще включи сега един валс, за който му се иска да знае дали ще се танцува добре. Аз трябва да го изпробвам. Но някак си не върви сам да се въртя и тук вие бихте могли да ме подкрепите с вашите бащински съвети.
— Аз? Та аз не съм ви баща!
— Но на… фройлайн Лаура! Разбирате ли?
— О, да — засмя се Вернер. — Действайте смело!
Момичето погледна младия мъж с особен поглед. Страх или благодарност просветна от тъмните очи?
Виолинистът беше поръчал валса и когато Хаук даде сега знак, оркестърът започна. Той беше музикант, но сам той много рядко танцуваше. При неговия свободолюбив характер още не беше му се случвало сърцето му да попада в сериозен плен. Но сега се чувстваше направо неописуемо Струваше му се, че държи в ръцете си нещо изключително ценно. Мислеше си, че сега трябва да си поговори с нея, но точно в момента не му хрумваше нищо — на него, дето главата му иначе бъкаше от щуротии. Най-сетне все пак каза:
— Сигурно рядко идвате насам?
— Никога не съм идвала — отговори тя.
— Значи някъде другаде ходите на танци?
— Не. Никога не танцувам!
— О, колко жалко!
Думите прозвучаха толкова искрено, че тя вдигна въпросително поглед.